Допустим риск

Ким угаси фурната, та оризът да не изгори, в седем и половина покри салатата с капак и я пъхна в хладилника. Минаваше девет, когато Едуард най-сетне влетя.

— По дяволите всичко! — изруга той и затръшна с ритник вратата. — Вземам си назад всички похвали, които изрекох за твоя строителен предприемач. Този кретен ще ми скъса нервите! Днес следобед направо ми идеше да му фрасна един. Беше ми обещал да доведе електротехници — естествено, те въобще не се и появиха!

— Ще дойдат, не се ядосвай толкова — опита се да го успокои Ким. — За сметка на това пък аз съм тук, с цялото си кулинарно умение — приготвила съм ти един истински шедьовър! Искаш ли една отпускаща напитка за начало?

Но младият мъж сякаш изобщо не я чу.

— Проклетата лаборатория да е заработила отдавна, ако тези негодници си бяха поразмърдали задниците — провикна се той откъм банята.

Ким наля две чаши вино. Занесе ги в спалнята и подаде едната на Едуард, когато той се появи.

— Единственото, което искам, е най-после да започнем контролните изследвания с лекарството! — продължи да се гневи той. — Имам чувството, че всички само се чудят как да ми слагат пръти в колелата.

— Сигурно сега не е моментът да отварям дума за това — подхвана плахо Ким, — но подходящ момент все не идва. Още не сме решили кога ще се пренесем, а първи септември чука на вратата. Вече от половин месец се каня да те питам за това…

Едуард избухна. Запокити чашата с виното към камината, където тя се пръсна на парчета, и изкрещя с цяло гърло:

— Само това оставаше — и ти да ми врънкаш!

Надвеси се над нея. Очите му се бяха разширили, издутите вени по слепоочията му пулсираха, а мускулите по челюстта му играеха. Той ту стискаше юмруци, ту пак ги отпускаше.

— Извинявай — изпелтечи стреснато Ким, вцепенена от изумление.

Беше ужасена, шокирана. Никога не беше виждала Едуард такъв. Не би могла дори да си представи, че нейният кротък, дори свенлив приятел е способен на подобен изблик на ярост и грубост. Независимо от характера, който тя си мислеше, че познава до днес, Едуард беше висок, стегнат, с яки рамене и младата жена си даваше сметка какво я чака, ако гневът му не се уталожи. Но как бе посмял! В очите и избиха сълзи.

В мига, когато си възвърна самообладанието, тя рязко се извъртя и хукна като попарена от стаята. Влетя в кухнята и трескаво се заозърта. Наля си чаша вода, но не можа да отпие повече от две глътки — ръцете и трепереха, а гърлото и бе свито. Чувстваше се не толкова уплашена, колкото унизена. Реши, че трябва незабавно да се махне оттук. Запъти се решително към хола и входната врата, но Едуард вече стоеше в антрето. Ким въздъхна от облекчение, когато видя, че лицето му напълно се е преобразило — сега върху него се четеше не гняв, а объркване, дори някаква далечна тъга.

— Извинявай — каза той, едвам изричаше думите. — И аз не знам какво ме прихвана. Сигурно е от преумората и напрежението, макар че това не ме оправдава. Още веднъж те моля да ми простиш. Сам себе си не разбирам.

Ким се трогна — гласът му звучеше искрено, с горчива нотка. Пристъпи мълчаливо към него и двамата постояха прегърнати. Върнаха се в хола и седнаха на дивана.

— Този хаос ме потиска ужасно — продължи ученият. — От „Харвард“ непрекъснато ми висят над главата, буквално ме преследват с изискванията си, а аз изгарям от нетърпение да се върна към разработването на лекарството. Елинор продължава изследванията и получава нови и нови добри резултати. Неприятно ми е, че не мога да и помогна, но последното, което бих искал, е да си го изкарвам на теб.

— И аз съм много притеснена — призна си Ким. — Изнервям се всеки път, когато се налага да сменям жилището. За капак и тази моя Елизабет се е превърнала в нещо като мания.

— А аз изобщо не ти помагам — заоправдава се отново Едуард. — Извинявай и за това. Хайде да се помирим и да си обещаем да сме по-внимателни един към друг.

— Хайде! — усмихна се младата жена.

— Сам трябваше да отворя дума за местенето — продължи Едуард с видимо облекчение. — Кога смяташ, че е подходящо да се пренесем?

— До първи септември трябва да опразним жилищата. — Какво ще кажеш за трийсет и първи август?

СРЯДА, 31 АВГУСТ 1994 ГОДИНА

Следващият ден се оказа дълъг и изнурителен. След като най-сетне багажът беше пренесен в имението и Ким се обърна очаквателно към Едуард, той я изненада с предложението да спят в отделни стаи.

— Защо? — смая се тя.

— Защото не съм на себе си. След всичко, което ми се струпа на главата, не мога да спя като хората. Ако спим в различни стаи, ще мога, хванат ли ме дяволите, да запаля лампата и да почета, докато се успокоя.

— Няма да ми пречиш — настоя младата жена.

— Последните няколко нощи спа в своето жилище. Не ти ли беше по-спокойно?

— Не — отсече Ким.

— Значи сме различни — знаеше си своето Едуард. — Лично аз спах по-добре. По-отпуснат съм, когато знам, че не ти преча. Но при всички положения това е само временно. Веднага щом лабораторията заработи и нещата си влязат в релсите, напрежението ще спадне. И тогава пак ще сме заедно. Влизаш ми в положението, нали?