Допустим риск

— Виждаш ми се малко умърлушена. Или само така ми се струва? — рече Едуард.

— Не, не ти се струва — потвърди тя. — Днес следобед набрах смелост да отида до „Харвард“ и да питам за доказателството срещу Елизабет.

— Само не ми казвай, че са се държали лошо.

— Не, бяха много отзивчиви — отговори Ким. — Лошото е, че не успяха да ми помогнат. През 1764 година в университета е имало голям пожар, унищожил библиотеката и изпепелил сбирка, която са наричали „хранилище на редки и куриозни предмети“. За капак е изгорял и описът и сега никой не знае какво е имало в тази сбирка. Опасявам се, че доказателството буквално се е изпарило.

— Тоест, пак си принудена да търсиш единствено в архива в замъка.

— Да — потвърди Ким. — Лошото е, че вече не съм така запалена.

— Защо? — попита Едуард. — Това, че откри писмата на Мадър и Суол, всъщност е обнадеждаващо.

— Може би е така, но… вече започвам да се отчайвам. Оттогава съм търсила общо към трийсет часа и не съм намерила и един-единствен документ от XVII век, който да разкрие нещо.

— Предупредих те, че няма да е лесно — напомни и Едуард.

Ким не отвърна. Последното, от което се нуждаеше в този момент, беше той да и натяква „Казвах ли ти аз!“

Веднага щом влязоха в апартамента на Едуард, той дори още преди да си е свалил сакото звънна на Стантън. Ким се заслуша с половин ухо как той му разказва за успехите си да привлече най-добрите учени.

— Не само аз имам добри новини — рече той, след като затвори телефона. — Стантън вече е сложил в касите на „Омни“ почти цялата сума от четири и половина милиона долара. Заел се е с патентоването. Напредваме главоломно.

— Радвам се — усмихна се Ким, но от гърдите и се отрони тревожна въздишка.

ПЕТЪК, 26 АВГУСТ 1994 ГОДИНА

Неусетно се изниза и втората половина на август. Ремонтът в имението продължаваше с бясна скорост, Едуард почти не излизаше от лабораторията, която бе започнала да внушава респект. Всеки ден пристигаше нова апаратура, около която тутакси наставаше възбудено суетене — избираха място, прокарваха кабели, свързваха, тестваха.

Едуард не подвиваше крак, занимаваше се със сто неща накуп. В един момент беше архитект, в следващия — електронен инженер, а после строител. Изцяло обсебен от амбицията да създаде ненадмината по възможности лаборатория, бе загърбил работата си като преподавател с някаква странна лекота, неприсъща на характера му.

Накрая един от аспирантите се престраши — оплака се в администрацията на университета, че не успява да открие никъде научния си ръководител. Едуард кипна и моментално го отписа. От администрацията поискаха да го приеме обратно и да се извини. Едуард направо онемя от ярост и обида. Господи, та той въобще не чувстваше вина! Почти бе направил световно откритие, бе на прага на истински пробив, а те всички сякаш се бяха зарекли да му губят времето с досадни дреболии, да го спъват на всяка крачка по пътя към главната цел!

За капак в Службата по лицензиране надушиха, че е свързан с „Омни“, а също, че е подадена молба за патентоването на нов клас молекули. Затова и оттам го обсипаха със запитвания, които той предпочете да не забелязва.

Атмосферата се нажежи. Университетът не искаше да губи Едуард, една от най-блестящите изгряващи звезди на небосклона на съвременната биохимия. От друга страна обаче, не можеше да допусне нещата да се задълбочат — тук ставаше въпрос за принципи и прецеденти.

Напрежението стана непоносимо за Едуард, особено пък съчетано с вълнението около „Омни“, с очакванията, свързвани с лекарството „Ултра“, и с всекидневните проблеми на строителната площадка. Лицето му се смъкна и прежълтя, стана избухлив, рязък, необщителен — същинско кълбо от нерви.

Ким съзнаваше това и се стремеше да разведрява обстановката и да облекчава поне малко живота на Едуард. Вечер оставаше да спи в жилището му, пое цялото домакинство, без той да я е молил: приготвяше вечерята, хранеше кучето, дори понякога переше и гладеше.

Но Едуард сякаш изобщо не забеляза усилията и. Престана да и поднася цветя. Вглъби се изцяло в работата си и оставаше глух и сляп за всичко друго. Не, Ким не му се сърдеше, оправдаваше го пред себе си, мъчеше се да си внуши, че милият жест с цветята не е най-важното в една връзка. Но това красиво внимание и липсваше.

В петък тя си тръгна от работа замислена над малките подробности, които се бяха вмъкнали в ежедневието им. Напрежението се увеличаваше още повече от това, че така и не бяха обсъдили кога ще се пренесат в къщата в Салем, въпреки че и двамата трябваше да освободят квартирите си след някакви си пет дена. Ким все отлагаше да разговаря за това с Едуард — все се надяваше да дойде ден, когато той ще е по-спокоен. А такъв ден не идваше и не идваше.

Ким се отби в магазина и накупи цяла торба продукти за вечеря — все неща, за които беше сигурна, че Едуард обича. Взе дори бутилка вино. Отиде в апартамента му. Беше празен, по пода се валяха вестници и книги, кучето лаеше гладно и изнервено. Времето напредваше, а Едуард все още се бавеше някъде навън. Така и не се появи в уречения час.