Драконови сълзи

Хари беше излязъл от слабо осветеното поле около отвора и стоеше приведен на няколко стъпки встрани до една мъртва гола жена.

При по-внимателно оглеждане жената се оказа манекен с широко отворени, покрити с прах очи и неестествено спокойна усмивка. Беше плешива, по гипсовия й череп личеше мокро петно.

На тавана беше тъмно, но мракът не беше съвсем непрогледен. Бледа дневна светлина се процеждаше от редица покрити отдушници до стрехите и по-големи вентилатори по външните стени. Виждаха се украсените с резба греди под заострения покрив. Височината в средата беше достатъчна да се изправи едър мъж, но в краищата трябваше да се навежда. Навсякъде се мяркаха сенки, в купищата сандъци и кашони имаше безброй удобни скривалища.

Сякаш на това високо място се беше събрало тайно братство, за да извърши сатанинската си церемония. Обширното помещение бе изпълнено с полуосветени силуети на мъже и жени. Върху някои светлината падаше странично, при други идваше отзад, повечето бяха едва различими. Имаше изправени, облегнати и полегнали фигури. Всички бяха безмълвни и неподвижни.

Това бяха манекени като онзи, до който бе застанал Хари. Въпреки всичко Кони усещаше втренчените им погледи и я побиваха тръпки.

Един от тях вероятно можеше да я види — този, който беше не от гипс, а от плът, кръв и кости.

6

Времето сякаш бе спряло в крепостта на манекените. Във влажния въздух се носеше прах, остър дъх на пожълтели от старост вестници, мухлясващ картон и плесен, която се простираше по тъмните ъгли и щеше да изчезне в края на дъждовния сезон. Гипсовите фигури ги наблюдаваха безмълвно.

Хари се помъчи да си припомни какви бяха съседните сгради до ресторанта, но не можа да се сети на кого биха могли да принадлежат манекените.

От източния край на дългото помещение долиташе бясно блъскане на метал върху метал. Сигурно психопатът се опитваше да разбие някой от по-големите отдушници на външната стена, за да се измъкне, въпреки риска да падне върху алея, шосе или улица.

Пет-шест уплашени прилепи напуснаха убежищата си и се замятаха из дългия таван. Търсеха сигурно място, но не желаеха да напуснат мрака и да излязат на ярката дневна светлина. Писъците им бяха достатъчно пронизителни, за да се чуят, въпреки засилващия се вой на сирените. Прилепите се приближиха и Хари трепна от острото свистене на кожестите им криле.

Искаше да изчака подкрепление.

Психопатът блъскаше още по-силно.

Металът скърцаше, сякаш поддаваше.

Не можеха да чакат, не смееха да чакат.

Без да се изправя, Хари запълзя между купищата кутии към южната стена. Кони тръгна в обратната посока. Щяха да заобиколят психопата от две страни. Хари стигна до южния ъгъл, доколкото му позволяваше наклоненият таван и после зави към източния край, откъдето се чуваше блъскането.

От Всички страни го заобикаляха манекени, застинали във вечни пози. Гладките им закръглени крайници сякаш поглъщаха и усилваха оскъдната светлина, която се процеждаше от отдушниците. Ако не ги обгръщаха сенки, твърдата им плът би излъчвала свръхестествен алабастров отблясък.

Блъскането спря. Не последва никакво изтракване или последен звук от падане или отвинтване, за да подскаже, че отдушникът най-накрая е отворен.

Хари спря и зачака. Чуваше само сирените отвън и писъка на прелитащите покрай него прилепи.

Леко се наклони напред. На двайсетина стъпки по-нататък, в края на мрачния проход отляво идваше бледа пепелива светлина от неизвестен източник. Сигурно беше големият отдушник, по който сблъскаше лудият. А това означаваше, че той си е на мястото. Ако психопатът бе успял да го разбие, дневната светлина би нахлула и осветила този ъгъл на тавана.

Една по една сирените долу замлъкнаха. Общо шест.

Хари запълзя напред и се натъкна на купчина призрачно осветени откъснати крайници в една от тъмните ниши между две греди. Той трепна и едва не извика. Отрязани до лакътя ръце. Други ампутирани до китките. Прострени пръсти, които сякаш търсеха помощ, молеха, търсеха нещо. Хари замря, но после осъзна, че зловещата колекция представлява само части от манекени.

Продължи да пълзи и стигна на по-малко от десет стъпки от края на тесния проход. Мъчително усещаше издайническото стържене на подметките си по прашния под. Раздразнените прилепи млъкнаха като сирените. От улицата навън долитаха откъслечни викове и пращене на полицейски радиопредаватели, но звуците им бяха далечни и нереални, сякаш в кошмар, от който се събуждаше или в който попадаше. Хари спираше на всеки няколко крачки, заслушан за евентуални звуци от лудия, но той като че ли беше онемял.

Хари стигна до края на пътеката, на около пет крачки от източната стена на тавана и пак спря. Отдушникът, върху който блъскаше психопатът, сигурно беше зад последната купчина кутии.

Хари пое дълбоко дъх и се ослуша за дишането на плячката си. Нищо.

Тръгна напред, огледа кутиите, стигна до края на прохода и излезе на разчистеното пространство пред източната стена. Психопатът беше изчезнал.