Драконови сълзи

Пак за странното. Ричард Рамирес, масовият убиец с прозвището „Нощния нападател“, бе редовно посещаван в затвора от непрестанен поток привлекателни млади жени, които го намираха за интересна, вълнуваща и романтична фигура. Или пък съвсем неотдавна оня тип от Уисконсин, който си готвел части от жертвите си за вечеря, държал отрязани глави в хладилника си, а съседите му казвали, че от апартамента му от години се носела особена миризма, от време на време чували писъци и стърженето на електрически трион, но писъците бързо замлъквали, пък и човекът бил много приятен, грижовен. Деветдесетте години. Няма друго десетилетие като тях.

— „Прекалено много“ — отряза най-накрая смахнатият, очевидно без да повярва в изразената от Кони романтична заинтересованост.

— „Бедно момче“ — не се предаде тя с подчертано искрено съчувствие.

— „Надолу“ — отекна гласът сред потъналите в паяжини греди, сега нарочно плачлив, сякаш признаваше липсата на самочувствие, типично извинение през деветдесетте години.

— „Носи пръстена ми около шията си“ — гальовно го увещаваше Кони, докато пълзеше през лабиринта, явно с намерението да му пръсне черепа в мига, в който го зърне.

Психопатът не отговори.

Хари също не спираше. Старателно претърсваше всяка пролука, но се чувстваше безполезен. Никога не му бе минавало през ума, че през последното десетилетие на този странен век ще се наложи да е специалист по рокендрол, за да си върши полицейската работа.

Мразеше такива глупости, но Кони ги обожаваше. Тя приемаше хаоса на съвремието — в нея имаше нещо тъмно и диво.

Хари стигна до перпендикулярна на неговата пътека. Беше пуста, с изключение на няколко голи манекена, отдавна захвърлени небрежно един върху друг. Приведен в защитна поза Хари продължи напред.

— „Носи пръстена ми около шията си“ — повтори Кони от друго място в лабиринта.

Може би смахнатият се колебаеше, защото смяташе, че момчето трябва да прави предложения на момичето, а не обратно. Макар и човек от деветдесетте години, може би това копеле имаше старомодни представи за ролята на половете.

— „Дръж се добре с мене“ — обади се Кони.

Никакъв отговор.

— „Обичай ме нежно“ — настоя тя.

Психопатът пак не отговори и Хари се разтревожи, че разговорът се превръща в монолог. Не беше изключено психопатът да е близо до Кони и да я оставя да говори, само за да разбере къде е и да се справи по-лесно с нея.

Хари се канеше да я предупреди гласно, когато сградата пак се разтърси от взрив. Той замръзна и захлупи лицето си с ръце, за да се предпази. Но взривът не беше на тавана — там не проблесна нищо.

От долния етаж долитаха викове на агонизиращи и ужасени хора, объркани гласове, разгневени крясъци.

Очевидно другите полицаи бяха стигнали до долната стая, където бе спусната стълбата за тавана и психопатът ги беше чул и хвърлил гранатата през отвора долу.

Тягостните писъци предизвикаха ярка картина в съзнанието на Хари — човек, който с две ръце притиска разкъсания си корем, откъдето се подават червата му.

Знаеше, че двамата с Кони преживяват рядък момент на пълно единомислие, еднакъв ужас и гняв. Вече не го интересуваха законните права на психопата, злоупотребата със сила и инструкциите за действие. Единственото, което желаеше, бе смъртта на този гаден тип.

Кони се помъчи да надвика писъците и да продължи диалога:

— „Обичай ме нежно“.

— „Кажи ми защо“ — настоя психопатът, все още изпълнен със съмнения за нейната искреност.

— „Любимият ме изостави“ — каза Кони.

Писъците долу утихнаха. Или раненият умираше, или другите го изнасяха вън от помещението, където бе избухнала гранатата.

— „Както ме желаеш“ — продължи Кони.

Смахнатият млъкна за миг. После гласът му отекна в стаята, вбесяващо без посока:

— „Толкова ми е зле“!

— „Твоя съм“ — увери го Кони.

Хари се удиви на бързината, с която тя се сещаше за най-подходящото заглавие.

— „Самотник“ — обади се лудият и гласът му прозвуча наистина нещастно.

— „Имам нещичко за тебе, скъпи“ — побърза да отговори Кони.

„Гениална е! — помисли с възхищение Хари, — И сериозно си пада по Пресли.“

Понеже разчиташе, че психопатът е увлечен от странно прелъстителните думи на Кони, Хари рискува да се покаже. Намираше се точно под най-високата точка на покрива и затова бавно се изправи в цял ръст и се огледа на всички страни.

Някои от купчините кутии му стигаха до раменете, но повечето бяха на височината на кръста. От сенките в него се взираха многобройни човешки форми, натикани между кашоните и дори седнали върху тях. Но сигурно всички без изключение бяха манекени, защото нито една не помръдна и не стреля срещу него.

— „Самотник“. „Всичко е разтърсено“ — каза отчаяно лудият.

— „Винаги съм до тебе“.

— „Моля те не спирай да ме обичаш“!

— „Не мога да не се влюбя“ — отвърна Кони.

Изправената стойка помогна на Хари да се ориентира по-добре откъде идват гласовете. Кони и смахнатият бяха някъде пред него, но не можеше да прецени дали са близо един до друг. Останалите проходи между кашоните не се виждаха.

— „Не бъди жестока“ — примоли се психопатът.

— „Обичай ме“ — настоя Кони.

— „Имам нужда от твоята любов тази вечер“.