Драконови сълзи

Не се беше измъкнал пред отдушника, повърхността му беше по-малко от един квадратен метър. Отдушникът беше повреден, но капакът му беше на мястото си и през него преминаваха тънки, неравни лъчи дневна светлина, които падаха върху оставените от лудия следи по прашния под.

Някакво движение в северния край на тавана привлече вниманието на Хари. Пръстът му върху спусъка се напрегна. Кони надникна иззад купчина кутии в тази част на тавана.

Двамата се спогледаха през голямото разстояние.

Психопатът ги беше заобиколил изотзад.

Въпреки че Кони почти не се виждаше в сянката, Хари я познаваше достатъчно добре, за да знае какво си повтаря в момента: „По дяволите, по дяволите“.

Кони се показа от северния ъгъл и запълзя през откритото пространство в източния край към Хари. Надничаше внимателно в останалите пътеки, оформени от купищата кутии и манекени.

Хари тръгна към нея и занаднича в проходите от неговата страна. Таванът беше толкова широк и претъпкан със стоки, че приличаше на истински лабиринт. А в него се намираше чудовище, достойно за всяка митология.

Някъде от друго място в тавана долетя вече познатият глас:

— „Всичко е разтърсено“, „Толкова ми е зле“, „Блус на парахода“!

Хари здраво стисна очи. Искаше му се да е някъде другаде. Може би в царството на „дванайсетте танцуващи принцеси“ с неговите дванайсет прекрасни млади наследнички на трона, подземни дворци от светлина, дървета със златни или диамантени листа, вълшебни бални зали с великолепна музика… Да, там всичко щеше да е наред. Това беше една от по-нежните приказки на братя Грим. В нея никой не е изяден или умъртвен от злобно джудже.

— Предай се!

Този път гласът беше на Кони.

Хари отвори очи и се намръщи. Страхуваше се, че тя ще издаде местоположението им. Вярно, самият той не бе успял да определи по звука къде се намира психопатът — по таваните звукът се отразява особено и в този случай помагаше както на тях, така и на лудия. Въпреки всичко по-разумно беше да се мълчи.

Психопатът изкрещя отново:

— „Объркан блус“, „Хотел Разбити сърца“!

— Предай се! — повтори Кони.

— „Върви си, момиченце“!

Кони направи гримаса:

— Това не беше Елвис, тъпако! Песента е на Стив Лорънс. Предай се!

— „Махни се“.

— Предай се!

Потта се стичаше в очите на Хари. Той примигна и хвърли недоумяващ поглед на Кони. Никога преди не се бе чувствал толкова безпомощен. Нещо ставаше между Кони и смахнатия, но Хари не разбираше какво.

— „Не ме интересува дали слънцето грее“.

— Предай се!

Изведнъж Хари се сети, че „Предай се“ е заглавието на една от класическите песни на Елвис.

— „Махни се“.

Хари предположи, че това също е заглавие на песен на Елвис.

Кони се мушна в една от пътеките. Хари вече не я виждаше, когато пак чу гласа й:

— „Сега или никога“.

— „Какво да кажа“!

Изгубена в лабиринта, Кони отговори на лудия с две заглавия на Пресли:

— Предай се! Моля те!

— „Толкова ми е зле“!

Кони се поколеба за миг и продължи:

— „Кажи защо“?

— „Не ме питай защо“.

Беше установен диалог. Със заглавия на песни на Пресли. Като в странно телевизионно състезание, където няма награди за верните отговори, но има много опасности при погрешните.

Хари припълзя в друга пътека. По лицето му полепна паяжина. Той я махна и продължи нататък в охраняваните от манекените сенки.

Кони повтори вече използвано заглавие:

— „Предай се“!

— „Махни се“!

— „Самотен ли си тази вечер“?

Психопатът се поколеба, преди да отговори:

— „Самотник“.

Хари все още не можеше да определи откъде идва гласът. Потта вече се стичаше на струйки, лепкави остатъци от паяжината се оплитаха в косата му и го гъделичкаха по веждите, вкусът в устата му беше като в хаванче от лабораторията на Франкенщайн. Имаше усещането, че е прекрачил отвъд действителността и се намира в мрачните халюцинации на наркоман.

— „Отпусни се“ — посъветва го Кони.

— „Толкова ми е зле“ — повтори психопатът.

Хари разбираше, че не бива да се обърква от странните завои на преследването. В края на краищата всичко това се случваше през деветдесетте години на двайсети век — века на не-разума, ако изобщо има разум, когато странното става толкова широко разпространено, че се налага да се даде ново определение на нормалността. Както например нападателите в един магазин за готови храни, заплашили служителите не с оръжие, а със спринцовки кръв, заразена с вируса на СПИН.

Кони извика към смахнатия:

— „Позволи ми да съм твоето мече“.

Хари се учуди на този обрат в разговора чрез заглавия на песни.

Но гласът на психопата веднага откликна, изпълнен с копнеж и подозрение:

— „Не ме познаваш“.

На Кони й трябваха само няколко секунди да намери подходящо продължение:

— „Не мислиш ли, че е време“?