Драконови сълзи

Луната високо в небето ту избледняваше, ту ставаше по-ярка заради облаците, които плуваха като галеони на изток, но Джанет не се интересуваше дали ще я видят. Жалките къщи покрай щатското шосе бяха разпръснати на голямо разстояние, а в двете най-близки беше тъмно.

Джанет мрачно осъзнаваше, че полицията може да лиши Дани от нея, също както можеше да направи Винс и затова повлече трупа към края на двора и оттам по нощната пустиня, която се простираше безлюдна до планините в далечината. С мъка го дърпаше през мескитовите храсти, и жилавите треви, по мекия пясък на някои места и по твърдите камъни на други.

Когато изплуваше, студеното лице на луната осветяваше враждебен пейзаж от остри сенки и резки алабастрови форми. В една от по-дълбоките сенки, в дере, изровено от пороищата през вековете, Джанет изостави трупа.

Свали чаршафите и ги закопа, но не изрови гроб за самото тяло, защото се надяваше чакалите и лешоядите да разнесат костите по-бързо, ако го остави открит. След като обитателите на пустинята успееха да изгризат меките възглавнички на пръстите на Винс, след като слънцето и лешоядите свършеха своето, самоличността му можеше да се установи само по зъбите. Но тъй като Винс рядко ходеше на зъболекар и никога при един и същ, полицията нямаше да открие здравен картон, за да го идентифицира. С малко повече късмет никой нямаше да открие трупа до следващия дъждовен сезон, когато жалките останки щяха да бъдат отнесени далеч от това място, да се разчупят и размесят с купищата други боклуци, където щяха да изчезнат завинаги.

Същата нощ прибра оскъдното им имущество и отпътува с Дани в стария Додж. Не знаеше дори накъде пътуват, докато не прекоси щатската граница и не стигна чак до окръг Ориндж. Трябваше да спре там, защото не можеше да си позволи да харчи повече пари за бензин, само за да бяга от мъртвеца в пустинята.

Никой в Тъксън нямаше да се запита къде ли се е дянал Винс. В края на краищата той беше известен пройдоха. За него изчезването и преместването бяха начин на живот.

Но Джанет смъртно се страхуваше да подаде молба за социални помощи или нещо подобно. Можеха да я попитат къде е съпругът й, а тя нямаше вяра на способността си да лъже убедително.

Освен това въпреки лешоядите и изсушаващо жестокото слънце в Аризона, някой можеше случайно да се е натъкнал на тялото на Винс, преди да е станало неузнаваемо. Ако вдовицата и синът му изведнъж се появят в Калифорния с молба за помощ от държавата, вероятно в някой компютър можеха да свържат нещата и бдителните социални работници щяха да се обадят на ченгетата. Поради склонността си да се подчинява на всяка власт — дълбоко вкоренена черта, която убийството на съпруга й не успя да промени — Джанет нямаше почти никакви шансове да издържи на полицейския разпит, без да почне да се самообвинява.

Тогава щяха да й отнемат Дани.

Не можеше да го допусне. Нямаше да го допусне.

Бездомна скитница, ако се изключи ръждясалият и раздрънкан Додж, Джанет Марко откри, че притежава талант за оцеляване. Не беше глупава, просто никога преди не бе имала възможност да упражнява ума си. От обществото, чиито отпадъци можеха да нахранят немалка част от третия свят, Джанет успяваше да докопа оскъдно препитание, колкото двамата със сина й да се хранят възможно по-рядко в благотворителните кухни.

Джанет разбра, че страхът, в който отдавна бе затънала, невинаги я парализираше. Той можеше да подтиква и към действие.

* * *

Бризът стана по-студен и се превърна в поривист вятър. Тътенът на гръмотевиците все още се чуваше отдалече, но по-силно от преди. На изток светлееше само една тясна ивица синьо небе, но и тя избледняваше бързо като надеждите.

Джанет и Дани прегледаха боклукчийските кофи на две пресечки и тръгнаха обратно към колата с Рошльо пред тях.

Бяха изминали повече от половината път, когато кучето внезапно спря и наостри уши за нещо различно от воя на вятъра и хоровото шумолене на евкалиптовите листа. То изръмжа объркано, обърна се и погледна покрай Джанет. Оголи зъби и ръмженето премина в тих лай.

Джанет знаеше какво е привлякло вниманието му. Нямаше нужда да се обръща.

Все пак беше принудена да се обърне с лице към заплахата поне заради Дани, ако не заради себе си. Ченгето от Лагуна Бийч, онова ченге, стоеше на около осем стъпки от нея.

Той се усмихваше. Винаги бе така в началото. Усмивката му беше приветлива, лицето му имаше меки черти и сините му очи бяха красиви.

Както винаги, не се виждаше полицейска кола, не беше ясно как се е появил в алеята. Сякаш бе лежал скрит сред олющените дънери на евкалиптите с ясновидската увереност, че ровенето из боклуците ще я доведе точно тук, точно в този час, точно в този ден.

— Как сте, госпожо? — попита той.

Гласът му в началото беше мек, почти музикален.

Джанет не отговори.