Драконови сълзи

Хари виждаше помещението, хората в него и периодичното проблясване на светкавицата на фотоапарата, но по-ярката картина пред очите му беше кръглото като луна лице на нападателя, увиснало през преплетените крайници на манекените. Окървавените полуотворени устни. Очите като прозорци с изглед към ада.

Хари продължаваше да е изненадан от оцеляването си също както в момента, когато го издърпаха изпод трупа и манекените. Още усещаше тъпа болка в стомаха от удара на гипсова ръка на манекен, върху който падна тялото на психопата. Тогава помисли, че е прострелян. Смахнатият бе стрелял два пъти почти в упор, но очевидно и двата пъти куршумите са рикоширали от гипсовите тела и крайници.

Поне три от петте изстрела на Хари бяха смъртоносни.

Цивилни детективи и лаборанти влизаха и излизаха през надупчената от куршуми кухненска врата към втория етаж и тавана. Някои го заговаряха или го тупаха по рамото.

— Добре се справи, Хари.

— Хари, добре ли си?

— Браво, приятелче.

— Имаш ли нужда от нещо, Хари?

— Гадна история, а, Хари?

Той промърморваше „благодаря“, „да“ или „не“ или просто поклащаше глава. Не му се говореше с никого и в никакъв случай не беше подготвен да бъде герой.

Отвън се беше събрала тълпа. Хората се притискаха към полицейските кордони и любопитно оглеждаха счупените и здравите прозорци. Хари се мъчеше да не им обръща внимание, защото прекалено много лица му напомняха за лудия с трескавите си погледи и приятните им обикновени лица, които не криеха странните им копнежи.

Кони се появи през летящата врата на кухнята, изправи един преобърнат стол и седна на масата до Хари. Държеше малък бележник, откъдето прочете:

— Казвал се е Джейсън Ордегард. Възраст тридесет и една години. Неженен. Местожителство в Лагуна. Инженер. Няма полицейско досие. Няма отбелязани дори пътнотранспортни произшествия.

— Каква е връзката му с това място? Да не е работела тук бивша съпруга или приятелка?

— Не. Дотук не може да се установи връзка. Никой от персонала не помни да го е виждал преди.

— Намерили ли са бележка, че ще се самоубие?

— Не. Прилича на безпричинен изблик на насилие.

— Говорили ли са с колегите му?

Кони кимна:

— Да, изумени са. Бил добър работник, щастлив…

— Обичайният образцов гражданин.

— Така казват.

Фотографът направи още няколко снимки на най-близкия труп — жена на около тридесет години. Светкавицата на фотоапарата беше ослепително ярка и чак сега Хари забеляза, че навън се е заоблачило, откакто двамата с Кони влязоха да обядват.

— Има ли приятели, семейство? — попита Хари.

— Разполагаме с имената им, но още не сме разговаряли с тях. Също и със съседите.

Кони затвори бележника и попита:

— Как си?

— Оправям се.

— Как ти е шкембето?

— Не е зле, почти нормално. Утре ще е много по-зле. Откъде по дяволите е взел гранатите?

— Ще разберем — сви рамене Кони.

Третата граната, хвърлена през капандурата в долното помещение, бе изненадала един полицай от Лагуна. Сега той беше в болницата „Хоуг“ с опасност за живота.

— Гранати — все още не можеше да повярва Хари, — чувала ли си за подобно нещо?

Веднага съжали, че е задал въпроса. Разбра, че е предизвикал Кони да подхване любимата си тема — парадът отпреди новата ера, продължаващата криза в новото тъмно средновековие.

— Миналата година в Нашвил — побърза да отвърне Кони, — една жена уби приятеля си инвалид като подпали инвалидната му количка.

Хари въздъхна.

— Осем младежи в Бостън изнасилиха и убиха една жена — не спираше Кони. — И знаеш ли какво беше извинението им? Било им скучно. Скучно. Разбираш ли, градът е виновен, че не прави нищо за развлечението на горките деца.

Хари хвърли поглед към тълпата зад кордоните около витрините, после бързо отмести очи.

— Защо събираш всички тези ужасии? — попита той.

— Виж, Хари, живеем във века на хаоса. Трябва да влезеш в крак с времето.

— Май предпочитам да остана старомоден.

— За да бъдеш добър полицай през деветдесетте години, трябва да принадлежиш на своето десетилетие. Трябва да се синхронизираш с ритъма на разрушението. Цивилизацията се разпада пред очите ни. Всички искат свобода на действие, никой не желае да поеме отговорност и центърът пропада. Трябва да знаеш кога да нарушиш правилата, за да запазиш системата и как да се плъзгаш по гребена на всяка случайна вълна на лудостта.