Драконови сълзи

Отвън доста бе застудяло, откакто Хари и Кони влязоха да обядват. Небето над дърветата изглеждаше сиво като гранитна надгробна плоча.

Зад полицейските кордони и жълтите бариери, които ограждаха местопрестъплението, се трупаха шейсет-осемдесет души и протягаха шии да видят по-добре кървавата гледка. Младежи с прически „ню уейв“ стояха рамо до рамо с възрастни граждани, бизнесмени с костюми до момчета по плажни шорти и хавайски ризи. Някои дъвчеха шоколадови бисквити, купени от съседната сладкарница. Изглеждаха в добро настроение, сякаш никой от тях нямаше да умре.

Хари с неприязън усети, че излизането му от ресторанта привлича вниманието на тълпата. Избягваше да среща погледите. Не желаеше да види евентуалната празнота в очите им.

Зави надясно и мина покрай първата витрина, която бе останала невредима. От следващата рамка стърчаха само няколко парчета стъкло като изпочупени зъби. Бетонът отпред бе осеян със стъкла.

Тротоарът между полицейските бариери и сградата беше празен. Изведнъж един двайсетина годишен младеж се промъкна под жълтото въже, опънато между две дървета на тротоара. Сякаш не забелязваше Хари, вниманието му беше изцяло погълнато от нещо вътре в ресторанта.

— Моля Върнете се зад бариерата — каза Хари.

Мъжът — или по-скоро момчето — В износени маратонки, джинси и тениска с рекламен надпис на бирата „Тикейт“ спря пред разбития прозорец, без да показва с нищо, че е чул предупреждението. Наведе се през рамката, погълнат от нещо вътре в помещението.

Хари хвърли поглед към ресторанта. Санитарите от моргата прибираха трупа на жената в чувала.

— Казах ви да минете зад бариерата.

Двамата вече бяха съвсем близо един до друг. Момчето беше три-четири пръста по-ниско от шестте фута на Хари, слабо, с гъста черна коса. Гледаше трупа и лъщящите латексови ръкавици на санитарите, които почервеняваха. Сякаш не усещаше присъствието на надвесения над него Хари.

— Чухте ли ме?

Момчето не отговори. С полуотворени устни то бе затаило дъх в очакване. Изцъклените очи бяха като на хипнотизиран.

Хари сложи ръка на рамото на момчето.

То бавно отмести очи от кървавата гледка, но погледът му беше все още отнесен, сякаш момчето гледаше през Хари. Очите му бяха сиви като леко потъмняло сребро. Розовият му език бавно облиза долната устна, като че ли току-що беше изяло нещо вкусно.

Нито хулиганското неподчинение, нито арогантният празен поглед вбесиха Хари. Може би ирационално, но гневът избликна точно заради езика, заради неприличния розов език, който остави влажна следа върху възпълните устни. Внезапно Хари изпита желание да смаже лицето му, да разбие устните, да изпочупи зъбите, да го накара да падне на колене, да разтърси невъзмутимостта му и да му покаже какво означава животът и почитта към мъртвите.

Хари сграбчи момчето и още преди да осъзнае какво прави, го повлече обратно през тротоара. Може би удари нахалника, не беше сигурен, не допускаше да го е направил, но все пак се държа с него грубо, сякаш го бе хванал на местопрестъплението. Удари го с коляно в слабините, извъртя го, блъсна го, преви го на две и със сила го изхвърли зад жълтата полицейска бариера.

Пънкарят падна на четири крака и тълпата отстъпи малко, за да му направи място. Той задъхано се търкулна на една страна и хвърли яростен поглед към Хари. Косата му падна върху лицето. Тениската беше разкъсана. Сега вече погледът му беше фокусиран. Хари успя да привлече вниманието му най-накрая.

Зяпачите зашепнаха възбудено. Сцената в ресторанта беше пасивно зрелище, убиецът вече беше ликвидиран, когато те пристигнаха, но сега действието се развиваше пред очите им. Сякаш някакъв телевизионен екран се беше разтегнал достатъчно, за да им даде възможност да преминат през стъклото и да се превърнат в част от истинска полицейска драма, да попаднат право в центъра на вълнуващи преживявания. По израженията Хари разбра надеждите им сценарият да е ярък и изпълнен с насилие, да е история, която заслужава да се разкаже на семействата и приятелите по време на вечерята.

Изведнъж му стана неприятно от собственото му поведение и обърна гръб на момчето. Забърза към ъгъла на сградата в края на пресечката и се мушна под жълтата бариера, където нямаше тълпа.

Служебната кола беше паркирана зад ъгъла, по-надолу по пряката също с дървета. Зяпачите останаха зад него, вече не се виждаха. Хари се разтрепери. Треперенето се усили и той силно се разтресе.

На половината път до колата Хари спря и се облегна на грапавото стъбло на едно дърво. Започна да поема дъх бавно и дълбоко.

Някъде над листака небето се разтърси от гръмотевица.

Пръснатите по улицата мъртви листа и боклуци се завъртяха в призрачен танц в прегръдките на вихъра.

Беше се отнесъл прекалено грубо с момчето. Реагира не на постъпката на момчето, а на всичко, което се случи в ресторанта и на тавана. Синдромът на забавения стрес.