Драконови сълзи

Хари тръгна на юг по Тихоокеанската крайбрежна магистрала, но вместо да завие наляво по Краун Вали Паркуей към службата, той продължи направо. Мина покрай Риц Коув, после заобиколи хотел „Риц-Карлтън“ и стигна чак до Дана Пойнт.

Спря пред къщата на Енрике Естефан малко изненадан, въпреки че подсъзнателно беше разбрал накъде се е запътил.

Къщата бе една от очарователните едноетажни постройки от края на четиридесетте или началото на петдесетте години, още преди бездушните сгради с хоросанова замазка да се превърнат в най-модната архитектура. Декоративните капаци на прозорците, украсената с мидички фасада и стъпаловидният покрив й придаваха самобитен вид. По листата на палмите в предния двор се стичаха дъждовни капки.

При едно кратко затишие на пороя Хари излезе от колата и изтича по алеята. Докато изкачи трите тухлени стъпала до входната площадка, дъждът заплющя отново. Вече не духаше вятър, сякаш тежестта на дъжда го бе смазала.

На терасата отпред се гушеха сенки като добри стари приятели сред люлката и белите дървени столове със зелени платнени възглавници. Дори при слънчево време на терасата бе приятно прохладно, защото я закриваха гъсти бугенвилии с червени цветове и преплетени клони, които се увиваха около решетките и стигаха до покрива.

Хари натисна с палец звънеца. Въпреки барабаненето на дъжда отвътре долетя звукът на камбанката.

Почти петнайсет сантиметров гущер се стрелна по пода на терасата към стъпалата и изчезна навън в бурята.

Хари търпеливо зачака. Енрике Естефан или Рики, както го наричаха приятелите, вече не можеше да се движи бързо.

Вътрешната врата се отвори и през прозорчето надникна Рики, който явно никак не беше доволен от неочакваното посещение. Но после се засмя широко и възкликна:

— Хари, радвам се да те видя.

Отвори външната врата и отстъпи встрани да му направи място да влезе:

— Наистина много се радвам да те видя.

— Мокър съм до кости — каза Хари, събу обувките си и ги остави на площадката.

— Няма нужда — обади се Рики.

Хари влезе в къщата по чорапи.

— Все същия най-внимателен човек, когото познавам — отбеляза Рики.

— Точно така. Майсторът на добрите обноски с оръжие и белезници.

Двамата се здрависаха. Ръката на Енрике Естефан стисна неговата здраво, въпреки че беше гореща, суха като кожа, измършавяла, почти съсухрена, само кокалчета и фаланги. Човек оставаше с чувството, че се здрависва със скелет.

— Влез в кухнята — покани го Рики.

Хари го последва по лъснатия дъбов паркет. Рики ситнеше, без да повдига крака.

Късият коридор се осветяваше само от кухненската лампа в края и от оброчна свещ, която трептеше зад рубинено стъкло в малък иконостас на Богородица. Зад него имаше огледало в сребърна рамка. Пламъчетата се отразяваха от среброто и играеха по огледалната повърхност.

— Как си, Рики?

— Не се оплаквам. А ти?

— Имало е и по-добри дни — призна Хари.

Макар и двамата да бяха еднакви на ръст, Рики изглеждаше доста по-нисък от Хари, защото беше прегърбен сякаш под напора на вятъра, раменете му бяха отпуснати, а лопатките се очертаваха ясно под бледожълтата риза. Вратът му отзад изглеждаше мършав, а черепът — крехък като на новородено бебе.

Кухнята се оказа по-голяма, отколкото би предположил човек отвън и много по-приветлива от коридора: мексикански плочки по пода, чамови мебели, голям прозорец с изглед към обширния заден двор. Радиото беше пуснато. Във въздуха се носеше аромат на кафе.

— Искаш ли една чаша? — попита Рики.

— Ако не те затруднява.

— Ни най-малко. Току-що направих.

Докато Рики Вадеше чаша и чинийка от шкафа и наливаше кафето, Хари го наблюдаваше. Видът на Рики го разтревожи.

Лицето му беше измършавяло, изпито, с дълбоки бръчки около очите и устата. Кожата сякаш бе изгубила всякаква еластичност. Очите му сълзяха. Дали като отблясък от ризата или не, но бялата му коса имаше нездрав жълтеникав оттенък. По лицето и бялото на очите личаха леки признаци на жълтеница.

Беше отслабнал още повече. Дрехите му висяха от всички страни. Коланът бе закопчан на последната дупка, а дъното на панталоните висеше като празно.

Енрике Естефан беше старец. Беше само на тридесет и шест години, една година по-млад от Хари, и все пак беше старец.

2

По-голямата част от времето сляпата жена прекарваше не просто в мрак, а в съвсем различен свят от този, в който се беше родила. Понякога вътрешният й свят се превръщаше в царство на най-ярки фантазии с розови и кехлибарени дворци, нефритени замъци, луксозни апартаменти в нови сгради и имоти в Бел Еър с огромни пищни морави. Там тя беше кралица и всевластна господарка или пък прочута актриса, манекенка, известна писателка или балерина. Преживяваше вълнуващи, романтични, вдъхновяващи приключения. Друг път обаче вътрешният свят ставаше империя на злото с мрачни коптори, усойни влажни катакомби, пълни с разлагащи се трупове, опустошени сиви и унили пейзажи като лунни, кратери, обитавани от чудовищни, зли същества. Тогава тя винаги бягаше, криеше се и се страхуваше, никога не беше могъща или прочута, а най-често беше гола и трепереше от студ.