Драконови сълзи

— Доста добре. Продавам всичко изработено, а поръчките за токи са повече, отколкото мога да изработя.

Рики отпи от кафето и го задържа в устата да се наслади на вкуса, преди да преглътне. Диетата му не включваше кафе. Ако прекаляваше с него, можеше да съсипе стомаха си или каквото бе останало от него.

Лесно е да те прострелят, но да оцелееш е ужасно. Имаше късмет, че нападателят разполага с малокалибрен пистолет, но за беля стреля почти от упор. Първо Рики изгуби далака си, част от черния дроб и малка част от дебелото черво. Хирурзите положиха много усилия да изчистят коремната кухина, но куршумите разнесоха фекални частици и Рики бързо разви остър дифузен травматичен перитонит. Едва оцеля. Получи газова гангрена, не можаха да я овладеят с антибиотици и се наложи втора операция, при която загуби жлъчката и част от стомаха. Последва инфекция на кръвта. Температурата му беше като на осветената страна на Меркурий. Още веднъж перитонит и отстраняване на нова част от червото. През цялото време Рики запази забележително присъствие на духа и в края на краищата се почувства щастлив, че е запазил достатъчно голяма част от стомашно-чревната си система, за да си спести унижението да ходи с прикрепена пластмасова торбичка до края на живота си.

Когато влезе в магазина, Рики не беше на работа. Носеше оръжие, но не очакваше да се сблъска с такава неприятност. Беше обещал на жена си Анита да купи на връщане от работа четвърт мляко и тубичка мек маргарин.

Нападателят така и не го съдиха. Докато вниманието му бе отвлечено от Рики, собственикът на магазина, господин Во Тай Хан, грабна пистолета си изпод тезгяха и пръсна черепа на нападателя със смъртоносен изстрел.

Разбира се, с това историята не свърши, нали беше последното десетилетие от хилядолетието. Родителите на наркомана съдиха господин Хан за това, че ги е лишил от любовта, присъствието и финансовата подкрепа на починалия им син. Нямаше никакво значение, че убитият наркоман не беше в състояние да им предложи нищо подобно.

Хари отпи глътка кафе. Беше ароматно и силно.

— Имаш ли новини от господин Хан?

— Да. Съвсем сигурен е, че ще спечели при обжалването.

Хари поклати глава:

— Човек никога не знае какво могат да направят съдебните заседатели.

Рики се поусмихна:

— Прав си. Имам късмет, че не съдиха и мене.

Едва ли имаше късмет в нещо друго. Когато го простреляха, двамата с Анита бяха женени само от осем месеца. Тя остана при него още една година, докато той се изправи на крака, но после разбра, че до края на живота си Рики ще е грохнал старец и го изостави. Беше на двайсет и шест години. Живееше й се. Освен това старото брачно условие „при болест и здраве, докато смъртта ни раздели“ вече не се смяташе за задължително до изтичането на доста дълъг изпитателен срок, примерно десет години — също както нямаш право на пенсия, ако си работил във фирмата по-малко от пет години. Последните две години Рики прекара сам.

Сигурно беше заради Кени Дж. Дей. По радиото пуснаха още една негова песен, не толкова мелодична като първата. Хари се почувства неспокоен от нея. Може би всяка песен щеше да го накара да се почувства неспокоен в този момент.

— Какво става? — попита Рики.

— Откъде знаеш, че става нещо?

— Ти ли ще тръгнеш на гости по приятели през работно време без причина? Кога си пропускал да се отчетеш пред данъкоплатците със съзнателност?

— Наистина ли съм толкова изпълнителен?

— Сериозно ли ме питаш?

— Сигурно е било адски досадно да се работи с мене.

— Понякога — усмихна се Рики.

Хари му разказа за Джеймс Ордегард и смъртта сред манекените.

Рики слушаше. Почти не говореше, но малкото му приказки бяха съвсем уместни. Знаеше какво значи да си добър приятел.

Хари спря и се загледа в розите под дъжда, като си даваше вид, че е свършил.

— Това не е всичко — отбеляза Рики.

— Не — призна Хари, Взе кафеника, доля чашите и пак седна, — имаше и един скитник.

Рики го изслуша също толкова сериозно, колкото и при предишната история. Нямаше вид, че не му вярва. В погледа и в отношението му не проличаваше и капка съмнение. Търпеливо изчака края на историята и попита:

— Какво мислиш?

— Може да ми се е привидяло, да е халюцинация.

— Възможно ли е? На тебе?

— Но, за Бога, Рики, може ли да е било наистина?

— Беше ли скитникът по-странен от нападателя в ресторанта?

В кухнята беше топло, но Хари го побиха тръпки. Обви с две ръце чашата кафе.

— Да. Беше по-странен. Не кой знае колко по-различен, но изглеждаше по-лошо. Работата е там… мислиш ли, че трябва да помоля за отпуск по болест, за да направя няколко сеанса при психиатър?

— Откога повярва, че тези промивачи на мозъци знаят какво вършат?

— Изобщо не съм повярвал. Но не ми допада мисълта, че някое ченге може да се разхожда с пистолет в ръка и да има халюцинации.

— Опасен си единствено за себе си, Хари. Рано или късно ще се съсипеш от тревоги. Виж, що се отнася до оня тип с червените очи — случва се на всеки поне веднъж в живота да се сблъска с необяснимото, да се докосне до неизвестното.

— Не на мене — твърдо заяви Хари и поклати глава.