Драконови сълзи

— Оня рошавият с черния шлифер, скитникът.

Двамата мъже изглеждаха объркани.

— Скитникът? — повтори Янси.

— Е, ако не сте го видели, поне сте го помирисали.

— Сега ли? — попита Уонг.

— Ами да. Преди две секунди.

— Никой не е идвал насам — отсече Янси.

Хари знаеше, че не го лъжат, че не участвуват в някакъв грандиозен заговор. Все пак му се прииска да ги подмине и да провери всички стаи по коридора.

Въздържа се, само защото двамата вече го загледаха любопитно. Хари подозираше, че представлява прекрасна гледка — раздърпан, блед, с безумен поглед.

Полудяваше от мисълта за външния си вид. Целият му живот се основаваше на принципите на умереността, реда и самообладанието.

Неохотно се върна в кабинета си. От горното чекмедже извади коркова подложка, сложи я върху попивателната и остави мократа чашка кафе.

В долното чекмедже на единия от шкафовете с папки държеше хартиени салфетки и шишенце почистваща течност. С няколко салфетки избърса ръцете си от кафето, после подсуши и чашата.

С удоволствие забеляза, че ръцете му не треперят.

Каквото и да ставаше, Хари щеше да го разгадае и да се справи с него в крайна сметка. Можеше да се справи с всичко. Както винаги досега. И винаги занапред. Самообладание. Ето разковничето.

Няколко пъти пое дъх бавно и дълбоко. Приглади косата си с две ръце.

Притъмнялото оловно небе беше докарало здрача по-рано от обикновено. Беше само няколко минути след пет часа, имаше още цял час до залеза, но денят се бе изгубил в продължително смрачаване. Хари включи флуоресцентното осветление.

Постоя минута-две до замъгления прозорец. Тонове дъжд се изливаха върху паркинга. Гръмотевиците и светкавиците отдавна бяха отминали. Поройният дъжд спираше вятъра. Тропическата му сила напомняше с неумолимостта си за дребните митове за божии наказания, ковчези и потънали континенти под разбушували се морета.

Малко поуспокоен Хари се върна до бюрото, седна на стола и се обърна към компютъра. Тъкмо се канеше да извика от паметта на компютъра документа, който пишеше, преди да отиде за кафе, когато забеляза, че всъщност екранът не беше празен както би трябвало да се очаква.

В негово отсъствие някой бе създал нов документ. Той се състоеше от една-единствена дума, разположена в средата на екрана: „ТИК-ТАК“.

5

Беше почти шест часът, когато Кони Гъливър се върна в службата от мястото на произшествието. Използва служебната кола на полицейския участък в Лагуна Бийч. Ядосваше се на журналистите и особено на един телевизионен репортер, който нарече нея и Хари „Жената и мъжа прилепи“ по аналогия с филмовия герой Батман, човекът-прилеп, поради кой знае каква причина. Може би защото отчаяното преследване на Джеймс Ордегард вдигна много шум или просто защото таванът, където засякоха онзи мръсник, беше пълен с прилепи. Журналистите от електронните медии невинаги имаха ясни логични причини или убедителни аргументи за някои казани или направени от тях неща. За тях новинарството не беше свещенодействие или обществен дълг, а шоубизнес там се искаше повече шумотевица и блясък, отколкото цифри и факти. Кони знаеше всичко това от опит и трябваше да се примири, но все пак се ядосваше и почна да излива яда си Върху Хари в мига, когато пристъпи прага на кабинета.

Хари почти бе привършил писането. Последния половин час се размотаваше и я чакаше. Беше решил да й разкаже за скитника с червените очи, отчасти защото тя беше негов партньор, а Хари ненавиждаше криенето на тайни от партньора. Двамата с Рики Естефан винаги си споделяха всичко. Точно това бе една от причините да го посети, преди да се върне в службата. Другата причина беше, че Хари ценеше прозорливостта и съветите на Рики. Кони също имаше право да научи, все едно дали скитникът беше истински или беше симптом на психически срив.

Ако мръсната, призрачна фигура беше въображаема, може би разговорът с някого щеше да пукне балона на илюзията и скитникът повече никога да не се появи.

Освен това Хари искаше да й разкаже, защото това му даваше мотив да прекара с нея известно време извън службата. Общуването между партньорите се препоръчваше, защото укрепваше връзката между полицаите, чийто живот зависеше от колегата. Трябваше да поговорят за следобедната случка, да я възстановят заедно и по такъв начин да я превърнат от болезнено преживяване в завършен анекдот, с който да забавляват новодошлите години наред.

В действителност му се искаше да прекара известно време с Кони, защото беше почнал да се интересува от нея не само като колега, но и като жена. Самият той се изненадваше. Двамата бяха пълни противоположности. Непрекъснато си повтаряше, че тя го вбесява. Но сега не можеше да не мисли за очите й, за лъскавата коса, за сочната уста. Не искаше да си признае, но новото му отношение напоследък все повече си пробиваше път и днес окончателно се оформи в главата му.

В това нямаше нищо чудно. Едва не го убиха. И то неведнъж. Нищо не прояснява мислите и чувствата така, както докосването до смъртта. А днес Хари не само докосна смъртта — тя го прегърна и притисна здраво.