Драконови сълзи

Дженифър сигурно беше задрямала. Сънят обаче беше обикновен, не делириумът на измислените светове, които така често й предлагаха убежище. Когато се събуди, не се налагаше да се отърсва от натрапчиви видения — храмове със смарагди, диаманти и сапфири или възторжена публика, очарована от виртуозния и глас в измисления „Карнеги Хол“. Чувстваше кожата си лепкава от влагата, а в устата й киселееше от портокаловия сок и тежкия сън.

Продължаваше да вали. Дъждът барабанеше сложни ритми по покрива на болницата. Или на частния санаториум по-точно. Към ритмите се присъединяваха атоналните мелодии на шумоленето, гъргоренето и плискането на пороя.

Лишена от зрение, Дженифър нямаше как да разбере точния час или сезона. Но двайсетгодишната слепота беше развила острото й чувство към денонощните ритми, затова можеше да отгатне годишното време и деня с изумителна точност.

Дженифър знаеше, че пролетта наближава. Сигурно беше март, краят на дъждовния сезон в южна Калифорния. Не само знаеше деня от седмицата, но и подозираше, че е привечер, между шест и осем часа.

Може би вече бе вечеряла, макар и да не помнеше. Понякога съзнанието й се проясняваше само дотолкова, че да гълта, когато я хранят с лъжица, но не достатъчно, за да усеща вкуса на храната. Но при тежките кататонични състояния я хранеха с венозни системи.

Стаята тънеше в тишина и все пак Дженифър усещаше чуждо присъствие поради някакво неопределимо изменение в налягането или поради подсъзнателно възприемана миризма. Остана неподвижна, мъчеше се да диша като дълбоко заспала. Чакаше непознатия да се раздвижи, да се изкашля или въздъхне, за да й подскаже кой е.

Гостът не я улесни. Постепенно Дженифър заподозря, че е насаме с него.

Знаеше, че е най-добре да се преструва на заспала.

С мъка запазваше пълно спокойствие.

Накрая повече не можеше да понася неизвестността и се обади:

— Маргарет?

Никакъв отговор.

Разбираше, че тишината е измамна. Помъчи се да си спомни името на сестрата от следващата смяна:

— Анджелина?

Никой не отговори. Чуваше се само дъждът.

Той я измъчваше. Тормозът беше психически, но представляваше най-ефикасното му оръжие срещу нея. Дженифър бе преживяла толкова физически и емоционални страдания, че вече имаше някакви вътрешни средства за защита против тях.

— Кой е? — настоя Дженифър.

— Аз съм — отвърна той.

Брайън. Нейният Брайън.

Гласът му беше мек, нежен, дори музикален и в никакъв случай не заплашителен и въпреки това кръвта й се смрази.

— Къде е сестрата? — попита Дженифър.

— Помолих я да ни остави двамата насаме.

— Какво искаш?

— Само да съм с тебе.

— Защо?

— Защото те обичам.

Думите звучаха искрено, но Дженифър знаеше, че не е така. Той не беше способен на искреност.

— Иди си — помоли го тя.

— Защо ме нараняваш?

— Зная какво си.

— Какво съм?

Дженифър замълча.

— Как можеш да знаеш какво съм? — продължи той.

— Кой знае по-добре от мене? — възкликна прегракнало Дженифър, обзета от огорчение, самопрезрение, омраза и отчаяние.

Ако се съдеше по гласа, той стоеше някъде до прозореца, по-близо до плясъка на дъжда, отколкото до тихите звуци от коридора. Дженифър се ужаси, че той може да дойде до леглото, да поеме ръката й и да докосне бузата или челото й.

— Искам да дойде Анджелина — каза тя.

— Още не.

— Моля те.

— Не.

— Тогава си иди.

— Защо ме измъчваш? — попита той отново.

Гласът му оставаше нежен както винаги, мелодичен като на певец, без сянка от гняв или досада, изпълнен единствено с тъга.

— Идвам два пъти седмично. Седя до тебе. Какво ще съм без тебе? Нищо. Напълно го съзнавам.

Дженифър прехапа устни и не отговори.

Изведнъж усети, че той се движи. Не чу нито стъпки, нито шумолене на дрехи. Можеше да е по-тих от котка, когато пожелаеше.

Знаеше, че се приближава до леглото.

Отчаяно се молеше да изпадне пак в унес, да се затвори в ярките си фантазии или мрачните кошмари, нямаше значение в кой от измислените светове на увредения й мозък, само не в ужасната действителност в прекалено уединената стая в санаториума. Но Дженифър не можеше съзнателно да се пренесе във виденията. Може би най-жестокото проклятие на жалката й обездвиженост бяха периодичните приливи на ясно съзнание.

Разтрепери се и зачака.

Слухът й се напрегна.

Той беше безшумен като привидение.

Оглушителните удари на дъжда върху покрива се накъсаха, но Дженифър разбираше, че не са престанали. Светът внезапно попадна в лапите на свръхестествена тишина.

Страх обзе цялото й същество, дори парализираните крайници от лявата страна.

Той я хвана за лявата ръка.

Дженифър пое уплашено дъх и се помъчи да се освободи.

— Не — каза той и стисна по-здраво.

Беше силен.

Тя повика сестрата, макар и да разбираше, че е безсмислено.

Той я държеше с една ръка и галеше пръстите й с другата. Нежно масажираше китката. Галеше набръчканата кожа над лакътя.

Дженифър сляпо изчакваше и се мъчеше да не мисли какви жестокости могат да последват.

Той я ощипа по ръката. От гърдите й се изтръгна неволна молба за милост. Но той я ощипа по-силно и после още веднъж. Все пак се стараеше да не оставя синини.