Драконови сълзи

Дженифър търпеше и се чудеше как ли изглежда лицето му — грозно, обикновено или красиво. Интуитивно долавяше, че няма да й хареса, ако по чудо зрението й се върнеше, за да погледне за миг в омразните му очи.

Той пъхна пръст в ухото й. Нокътят беше дълъг и остър като игла. Завъртя го и застърга, натискаше с всички сили, докато болката от натиска стана непоносима.

Дженифър запищя, но никой не отговори.

Той докосна съсухрените й гърди, които бяха изгубили някогашната си форма от продължителното лежане и венозното хранене. Но дори с изгубената си сексуалност зърната бяха източник на болка, а той знаеше как да причинява агонизиращи страдания.

Въпросът обаче не беше толкова в болките, които й причиняваше… а в това, което можеше да измисли по-нататък. Той беше безкрайно изобретателен. Истинският ужас се дължеше на очакването пред неизвестността.

Дженифър викаше някого, който и да е, викаше за помощ, за избавление. Молеше се на Бога да й прати смърт.

Писъците и молбите й потъваха в небитието.

Най-накрая притихна и се примири.

Той я пусна, но Дженифър остро усещаше присъствието му до леглото.

— Обичай ме — каза Брайън.

— Моля те, иди си.

И още по-нежно:

— Обичай ме.

Ако от очите на Дженифър можеха да се отронят сълзи, тя щеше да заплаче.

— Обичай ме и няма да има защо повече да ти причинявам болка. От теб искам само да ме обичаш.

Дженифър беше също толкова неспособна да го обича, колкото да се разплаче с повредените си очи. По-лесно бе да заобича усойница, скала или студеното, безразлично междузвездно пространство.

— Имам нужда само от любов — настоя той.

Дженифър знаеше, че той не може да обича. Всъщност нямаше представа какво означава да обичаш. Искаше го, само защото бе невъзможно да го получи, защото беше загадка за него, великото неизвестно. Дори да беше в състояние да го заобича и да го убеди в любовта си, Дженифър нямаше да се избави, защото получената най-накрая любов нямаше да го трогне, щеше да се превърне в отрицание на самата себе си и той щеше да продължи да я измъчва просто по навик.

Изведнъж трополенето на дъжда се възобнови. Гласове в коридора. Скърцащи колела на количките, с които разнасяха вечерята.

Мъчението свърши. Засега.

— Тази вечер не мога да остана по-дълго — обади се Брайън. — Не обичайната вечност.

Той се изсмя на забележката си, очевидно доволен от остроумието си, но за Дженифър тя прозвуча като мрачно и предизвикателно ръмжене.

— Работата най-неочаквано се разрасна — обясни той. — Толкова много се натрупа. Страхувам се, че е време да бягам.

Както винаги преди тръгване той се наведе над парапета на леглото и я целуна по безчувствената лява страна. Дженифър не можеше да усети натиска или повърхността на устните му по бузата, а само лека прохлада като докосване на крилце на пеперуда. Подозираше, че по все още чувствителната дясна страна целувката щеше да й се стори същата, може би само малко по-студена.

На тръгване той реши да излезе шумно. Дженифър се заслуша в отдалечаващите се стъпки.

След малко Анджелина дойде да й даде вечерята. Меки храни. Картофено пюре със сос. Пюре от говеждо. Пюре от грах. Ябълков сос с канела и карамелизирана захар. Сладолед. Все неща, които се преглъщат лесно.

Дженифър не сподели нищо за преживяното. От горчив опит знаеше, че никой няма да й повярва.

Сигурно имаше ангелска външност, защото всички, с изключение на нея му се доверяваха от пръв поглед и му приписваха само най-благородни подбуди и най-добри намерения.

Не знаеше дали някога ще има край на мъките.

7

Рики Естефан изпразни половин кутия макарони в голяма тенджера с вряща вода. Надигна се облак пара и апетитна миризма. На другото колело на печката къкреше по-малка тенджера с ухаещ сос за спагети.

Рики регулира газовия пламък и точно тогава дочу странен шум от предната част на къщата. Нещо тупна, не особено силно, но съвсем отчетливо. Той наостри слух и зачака. Тъкмо реши, че така му се е сторило, когато пак чу шума: туп.

Тръгна по коридора към предната врата, запали лампата на предната площадка и погледна през шпионката. Не се виждаше жива душа.

Отключи вратата, отвори я и предпазливо подаде глава да се огледа наоколо. Мебелите по терасата не бяха изпопадали. Не духаше вятър и окачената на вериги люлка висеше неподвижно.

Дъждът продължаваше да плющи. На улицата под синкавата светлина на живачните лампи се стичаха потоци почти на равнището на тротоарите. Те блестяха на осветлението като разтопено сребро, потекло към шахтите в края на улицата.

Рики се разтревожи, че шумът е бил признак на причинена от бурята повреда, но тя едва ли би била възможна в безветрено време.

Затвори вратата, заключи и пусна резето и веригата. Беше развил здравословна параноя след раняването и оцеляването по чудо. Е, здравословна или не, параноята беше безспорен факт, доказан по най-различни начини. Непрекъснато се заключваше, вечер пускаше пердетата плътно да не би някой да надникне през прозорците.