Драконови сълзи

Но дори и да бе затънал във вода до кръста, Сами Шамроу пак не би забелязал, защото вече беше привършил двулитрова бутилка вино и започваше втора. Не усещаше никаква болка или поне така си внушаваше.

Всъщност се чувстваше доста добре. Евтиното вино го сгряваше, освобождаваше го временно от самопрезрението и угризенията и му напомняше за невинните преживявания и наивните надежди от детството. Две дебели свещи с аромат на боровинки, отмъкнати от нечий боклук и забучени в тиган, изпълваха убежището му с приятно ухание и мека светлина, не по-малко уютна от сиянието на скъпите антикварни лампи от „Тифани“. Тясното пространство в сандъка беше по-скоро успокояващо, отколкото клаустрофобично. Непрестанният тропот на дъжда приспиваше. Ако не бяха свещите, можеше да се почувства като в утроба — удобно сгушен, безтегловен в околоплодната течност, обграден от тихия звук на майчиното кръвообращение във вените и артериите, не само безгрижен за бъдещето, но напълно незапознат с него.

Дори когато човекът с плъховете отмести висящия парцал, който служеше за завеса на единствения отвор в сандъка, Сами не изплува от фалшивото вътреутробно блаженство. Някъде дълбоко в себе си усещаше, че е изпаднал в беда, но беше прекалено упоен, за да изпитва страх.

Сандъкът беше с размери осем на шест стъпки, колкото голям килер. Дори едрият човек с плъховете можеше да се промъкне покрай Сами, без да блъсне свещите, но той предпочете да остане приведен на входа, като придържаше завесата с една ръка.

Очите му изглеждаха съвсем различно от преди. Лъскаво черни. Без бяло. Искрящи жълти зеници като точици в средата. Приличаха на далечни фарове по нощната магистрала към ада.

— Как си, Сами? — попита човекът с плъховете.

Гласът му звучеше необичайно заинтересован:

— Справяш се, нали?

Макар и винената пелена да беше притъпила инстинкта на самосъхранение на Сами Шамроу дотолкова, че да го откъсне от чувството за страх, той знаеше, че би трябвало да се страхува. Затова остана неподвижен. Само впери поглед към входа, сякаш в сандъка се беше промъкнала гърмяща змия.

Човекът с плъховете проговори:

— Само исках да ти кажа, че няма да се появявам известно време. Имам много работа. Затрупан съм. Първо трябва да се погрижа за по-неотложни дела. А като свърша, ще съм толкова изтощен, че ще спя цял ден.

Липсата на чувство за страх не означаваше, че Сами е станал смел. Не дръзваше да проговори.

— Можеш ли да си представиш колко ме изтощава тази работа, Сами? Не? Прочистване на стадото, отделяне на сакатите и болните — никак не е приятно, уверявам те.

Човекът с плъховете се усмихна и поклати глава. От брадата му се разлетяха блестящи дъждовни капчици и опръскаха Сами.

Дори в успокоителната утроба на виненото замайване, Сами все пак успя да се учуди на внезапната словоохотливост на човека с плъховете. Но колкото и да беше изненадващ, монологът на огромния мъж странно напомняше нещо познато, дочуто отдавна на друго място, но не можеше да се сети кога, къде и от кого. Сами изпита усещането за нещо вече преживяно не от стържещия глас или от самите думи, а от тона на откровенията, необичайната сериозност, ритъма на речта.

— Да се справя с напаст като вас е много изтощително — заяви човекът с плъховете. — Повярвай ми. Изтощително. Щеше да е много по-лесно да ви ликвидирам още при първата среща, да ви накарам да пламнете от само себе си или да се взривите. Нали би било чудесно?

„Не! Ярко, вълнуващо, разбира се интересно, но не и чудесно“ — помисли Сами, въпреки че страхът му още се таеше потиснат.

— Но за да изпълня повелята на съдбата си — продължи човекът с плъховете, — да стана това, което се иска от мене, трябва да ви покажа гнева си, да ви накарам да треперите и да се унижавате пред мене, да разберете смисъла на проклятието си.

Сами си спомни къде бе чувал подобни приказки. От друг скитник. Може би преди година и половина или две години В Лос Анжелис. Един тип на име Майк имаше месиански комплекс, вярваше, че е избран от Бога, за да накара света да плати за греховете си. Най-накрая си повярва дотам, че намушка с нож трима-четирима души, които чакаха на опашка пред едно кино, където прожектираха първоначалната режисьорска версия на „Прекрасните приключения на Бил и Тед“ с двайсет минути изрязан дотогава материал.

— Знаеш ли в какво се превръщам, Сами?

Сами само се вкопчи във втората двулитрова бутилка.

— Превръщам се в нов бог — не дочака отговор човекът с плъховете. — Необходим е нов бог. Аз съм избран. Предишният бог беше прекалено милостив. Нещата се изплъзнаха от контрол. Мой дълг е да Стана и след Ставането да управлявам по-строго.

На светлината на свещите дъждовните капчици по косата, веждите и брадата на човека с плъховете блестяха, сякаш объркан занаятчия го бе украсил със скъпоценни камъни като яйце на Фаберже.