Драконови сълзи

— Като се справя с по-неотложните присъди и си почина, ще те навестя пак — обеща човекът с плъховете. — Просто не исках да останеш с впечатлението, че съм те забравил. Не ми се ще да се чувстваш изоставен и пренебрегнат. Бедният, бедният Сами. Няма да те забравя. Това не е празно обещание, това е свещеното слово на новия бог.

После човекът с плъховете сътвори зловещо чудо, за да докаже, че той не е забравен дори в безпаметната забрава на винения океан. Затвори очи и когато пак повдигна клепачи, очите вече не бяха в абаносово черно и жълто, а представляваха снопчета мазни бели червеи, които се гърчеха в кухите орбити. Отвори уста и се разкриха остри като бръснач зъби. От тях капеше отрова, лъскав черен език трепкаше като на раздразнена змия. Отвътре изригна дъхът му с отвратителна воня на разлагаща се плът. Главата и тялото набъбнаха, пукнаха се, но този път не се разпаднаха на орда плъхове. Вместо това човекът с плъховете и дрехите му се разпиляха на стотици хиляди черни мухи, които изпълниха сандъка, забръмчаха злобно и се заблъскаха в лицето на Сами. Крилата им свистяха толкова силно, че дори заглушиха плющенето на дъжда и после…

Изчезнаха.

Изпариха се.

Завесата увисна надолу — тежка и мокра.

Колебливите пламъчета на свещите заиграха по дървените стени.

Въздухът ухаеше на восък с дъх на боровинки.

Сами отпи няколко едри глътки направо от бутилката, вместо да отлее в мазния буркан от конфитюр, който използваше като чаша. Виното се разля по наболата четина на брадата му, но това не му направи впечатление.

Единственото му желание бе да остане безчувствен, отчужден. Ако през последните десет минути бе запазил връзка с чувството си за страх, несъмнено щеше да се подмокри.

Освен това смяташе, че е много важно да запази позицията на отчужден наблюдател, за да помисли върху току-що изреченото от човека с плъховете без излишни емоции. При предишните срещи съществото почти не говореше и никога не разкриваше мотивите или намеренията си. А сега бърбореше за прочистване на стадото, съд, божественост.

Ценна беше информацията, че умът на човека с плъховете е изпълнен с налудничави мисли също както задръстената глава на стария Майк, убиеца на киномани. Въпреки способността си да се появява от небитието и да се разтваря във въздуха, въпреки нечовешките си очи и превъплъщението в различни форми, този разбъбрил се бог вече не изглеждаше по-особен от безбройните наследници на Чарлс Мансън и Ричард Рамирес, които чуваха вътрешни гласове, убиваха за удоволствие и пълнеха хладилници с отрязаните глави на жертвите си. Ако в основата си беше като останалите психопати, тогава дори с необикновените си таланти той оставаше уязвим като тях.

Дори през замъгленото от виното съзнание Сами разбираше, че това прозрение може да се окаже полезно средство за оцеляване. Проблемът обаче беше, че никога не се беше справял добре с оцеляването.

От мислите за човека с плъховете го заболя глава. По дяволите, самата перспектива да оцелее му причиняваше мигрена. Кой искаше да оцелее? И защо? Само щеше да отложи смъртта за по-късно. Всяко оцеляване не е нищо друго, освен краткосрочно тържествуване. Накрая всички чака забрава. И единствено болка междувременно. Според Сами най-ужасното при човека с плъховете не беше това, че убива хората, а че явно му харесва да ги кара първо да страдат и ги подлага на страдания, вместо тихо да отстрани жертвите си от света.

Сами наклони бутилката и наля вино в бурканчето на пода, което притискаше с краката си, за да не се разлее. После го поднесе към устните си. В блещукащата рубинена течност потърси непрогледен, спокоен, съвършен мрак.

9

Мики Чан седеше сам в едно сепаре в дъното и гледаше съсредоточено супата.

Кони го забеляза веднага щом бутна входната врата на китайското ресторантче в Нюпорт Бийч и се запъти към него между черните лакирани столове и масите със сребристосиви покривки. Между лампите на тавана се извиваше рисуван дракон в червено и златно.

Дори и да я беше видял, Мики се преструваше, че не я забелязва. Загребваше внимателно от супата, преглъщаше и после пак загребваше с лъжицата, без да отделя поглед от чинията.

Беше дребен, но жилав. Наближаваше петдесетте. Косата му беше късо подстригана. Кожата му имаше цвят на дребен пергамент.

Оставяше кавказките си клиенти да вярват, че е китаец, но всъщност беше бежанец в Съединените щати от Виетнам след падането на Сайгон. Според слуховете бил детектив в отдел „Убийства“ в сайгонската полиция или офицер в южновиетнамската държавна сигурност, което сигурно отговаряше на истината.

Някои твърдяха, че в стаята за разпити бил кошмарен, прибягвал до всякакви средства, за да пречупи волята на заподозрян престъпник или комунист, но Кони се съмняваше в истинността на тези истории. Мики й харесваше. Беше твърд, но имаше излъчване на човек, който е преживял огромна загуба и е способен на дълбоко съчувствие.

Кони приближи до масата. Мики проговори, без да вдига поглед от супата:

— Добър вечер, Кони.

Тя седна в сепарето срещу него.

— Загледал си се в чинията, сякаш там е смисълът на живота ти.