Драконови сълзи

На тях се виждаше Колийн от пет-шест годишна до около двайсет и пет години, почти на колкото е била в края на живота си. Дрехите й бяха съвсем различни от гардероба на Кони, прическата нямаше нищо общо с нейната, беше снимана в дневни, кухни, морави и плажове, които Кони никога не бе виждала. Но в основното — височина, тегло, цвят, черти на лицето, дори изражение и несъзнателни стойки на тялото — Колийн беше съвършената двойничка на Кони.

Кони изпитваше особеното чувство, че разглежда собствени снимки от живот, който не помни.

— Откъде ги намери? — обърна се тя към Мики Чан.

— От Ладбрукови. Денис и Лорейн Ладбрук. Семейството, осиновило Колийн.

Кони пак почна да прехвърля снимките. Неизменната усмивка или смях на Колийн я порази. Кони притежаваше съвсем малко снимки. Повечето бяха групови снимки на децата от дома. Като че ли нямаше снимка, на която е само тя и се усмихва.

— Какви са Ладбрукови? — заинтересува се Кони.

— Занимават се с търговия. Работят заедно, имат собствен магазин за канцеларски материали в Санта Барбара. Приятни хора според мене — тихи и непретенциозни. Не могли да имат собствени деца, осиновили Колийн и я обожавали.

Кони помръкна от ревност. Мечтаеше за любовта и годините нормален живот, които е имала Колийн. Ирационално чувство, да завижда на мъртвата си сестра. И срамно. Но не можеше да се овладее.

— Ладбрукови не могат да се съвземат от смъртта й, въпреки че са минали пет години — обясни Мики. — Не са знаели, че е близначка, от детския дом не са им дали информация.

Кони сложи снимките обратно в плика. Не беше в състояние да ги гледа повече. Ненавиждаше самосъжалението, но завистта й бързо се превръщаше точно в такова чувство. Душеше я нещо, сякаш върху гърдите й бяха струпани камъни. По-късно в уединението на апартамента си може би щеше да пожелае да прекара по-дълго време с прекрасната усмивка на сестра й.

Сервитьорката пристигна с китайско ястие „мо го гай пан“ и ориз за Мики.

Той не обърна никакво внимание на пръчиците за хранене и взе поставената до тях вилица.

— Кони, Ладбрукови искат да се срещнат с тебе.

— Защо?

— Както ти казах, не знаели, че Колийн има близначка.

— Не съм убедена, че идеята е добра. Не мога да им заместя Колийн. Различна съм.

— Не вярвам, че искат точно това.

Кони отпи от бирата и каза:

— Ще си помисля.

Мики се съсредоточи в поднесеното ястие, сякаш беше най-вкусното нещо, приготвено и сервирано някъде в западното полукълбо.

На Кони й призля от вида и миризмата на яденето. Знаеше, че не храната, а реакцията й не е наред. Имаше куп причини да е в подобно настроение. Беше преживяла тежък ден.

Най-накрая се осмели да зададе последния ужасен въпрос:

— Как е умряла Колийн?

Мики се вгледа в нея преди да отговори:

— Канех се да ти съобщя още сутринта.

— Не бях подготвена.

— При раждане.

Кони очакваше да чуе която и да е от глупавите и безсмислени причини, поради които смъртта може да покоси привлекателна двайсет и осем годишна жена в мрачните последни години на хилядолетието. Но тъкмо за такъв отговор не беше подготвена и се сепна.

— Имала е съпруг.

Мики поклати глава:

— Не. Била е самотна майка. Не зная подробности или кой е бащата, но ми се струва, че Ладбрукови не се притесняват от това, не смятат, че хвърля сянка върху паметта й. В техните очи Колийн е светица.

— А детето?

— Момиченце.

— Оцеляло ли е?

— Да.

Мики остави вилицата, пи вода, попи уста с червена салфетка, като през цялото време следеше Кони с поглед. После продължи:

— Казва се Елинор. Елинор Ладбрук. Наричат я Ели.

— Ели — механично повтори Кони.

— Много прилича на тебе.

— Защо не ми каза сутринта?

— Ти не ми даде. Нали ми затвори телефона?

— Не е вярно.

— Е, почти го направи. Беше много рязка. Искаше да ти разкажа останалото вечерта.

— Извинявай. Когато разбрах за смъртта на Колийн, реших, че всичко е свършило.

— Сега имаш семейство. Леля си.

Кони възприе факта на съществуването на Ели, но все още не разбираше какво значение би имал за собствения й живот, за бъдещето. След толкова години самота беше изумена от новината, че със сигурност има друг човек от нейната плът и кръв в огромния и бурен свят.

— Съвсем различно е да имаш семейство, макар и само един роднина — каза Мики.

Кони предполагаше, че разликата ще е огромна. По ирония на съдбата по обяд едва не я убиха, преди да разбере, че има още една изключително важна причина да оцелее.

Мики сложи още един кафяв плик на масата:

— Окончателният доклад. Адресът и телефонният номер на Ладбрукови, когато ти потрябват.

— Благодаря ти, Мики.

— И сметката. Тя също е вътре.

— Все пак ти благодаря — усмихна се Кони.

Кони почна да се измъква към края на сепарето, за да стане.

— Странно нещо е животът — отбеляза Мики. — Толкова сме свързани с хора, за чието съществуване дори не подозираме, невидими нишки водят до отдавна забравени лица, до хора, с които не се срещаме с години… и дори никога.

— Да. Странно.

— И още нещо, Кони.

— Какво?

— Има една китайска поговорка: „Понякога животът е горчив като драконови сълзи…“

— Поредната ти измишльотина?

— О, не. Поговорката е истинска.