Драконови сълзи

Кони я загледа отначало с объркване, после с растящо недоверие. Сигурно беше същата банкнота, която даде на просяка.

Но нали я даде на скитника, нали видя как мръсната му лапа ги стиска, докато бъбреше някакви думи на благодарност.

Ужасена погледна през страничния прозорец на колата към китайския ресторант. Просякът го нямаше там.

Огледа целия тротоар. Никъде не го видя.

Постепенно доброто й настроение изчезна. Обзе я страх.

Нямаше представа защо трябва да се страхува. Но после съобрази. Инстинкт на ченге.

10

Пътят от службата до дома се оказа по-дълъг, отколкото очакваше Хари. Уличното движение вървеше бавно, по оживените кръстовища имаше големи задръствания.

Още повече време загуби, когато спря да купи нещо за вечеря в „7-Илевън“. Един хляб. Горчица.

При всяко влизане в магазин за хранителни стоки Хари се сещаше за Рики Естефан, който бе влязъл за четвърт мляко, но всъщност купи огромна промяна на целия си живот. Сега обаче не се случи нищо, само чу историята за бебето и рождения ден.

На касата стоеше малко телевизорче за развлечение, когато няма много клиенти. Редът на Хари дойде по време на новините. Млада майка от Чикаго беше обвинена в убийството на бебето си. Роднините й организирали голямо тържество по случай рожден ден, но бавачката не дошла и майката решила, че няма да може да отиде на рождения ден и да се позабавлява. Затова хвърлила двумесечното си бебе в шахтата за отпадъци, излязла и танцувала до припадък. Адвокатът й заявил, че тезата на защитата ще бъде депресия след раздяла.

Още един пример за продължаващата криза в колекцията на Кони от ужасии и жестокости.

На касата работеше млад слаб мъж с тъжни тъмни очи. С ирански акцент той възкликна:

— Накъде е тръгнала тази страна?

— Понякога и аз се чудя — отвърна Хари, — но пък във вашата бивша страна не позволяват на лудите да се разхождат, а ги затварят.

— Вярно е — съгласи се продавачът, — но и тук понякога е същото.

— Не мога да споря.

Докато минаваше през едната от двете летящи стъклени врати с хляба и горчицата в пластмасова торба, Хари изведнъж осъзна, че под дясната мишница носи сгънат вестник. Спря на изхода, измъкна вестника и се загледа в него с недоумение. Беше сигурен, че не е вземал вестник, още по-малко да го е сгъвал и слагал под мишница.

Върна се при касата. Остави го там и той се разгъна.

— Платих ли за него? — попита Хари.

Продавачът озадачен отговори:

— Не, господине. Дори не съм видял кога сте го взели.

— Не помня да съм го вземал.

— Искахте ли го?

— Не, всъщност не.

После забеляза заглавието отгоре на първа страница: „ПРЕСТРЕЛКА В РЕСТОРАНТ В ЛАГУНА БИЙЧ“. И подзаглавието: „ДВАМА УБИТИ, ДЕСЕТ РАНЕНИ“. Беше вечерният вестник, който пръв разказваше за кървавата оргия на Ордегард.

— Почакайте — промени решението си Хари. — Да. Да, май ще го взема.

Хари никога не четеше за себе си във вестниците, когато неговите случаи се появяваха в новините. Беше ченге, не знаменитост.

Даде на продавача двайсет и пет цента и прибра вечерния вестник.

Все още не проумяваше как вестникът се е озовал сгънат под мишницата му. Загуба на паметта? Или нещо по-особено, по-пряко свързано с другите необясними събития през деня?

* * *

Когато Хари отвори входната врата и пристъпи мокър в антрето на жилището, домът му се стори приветлив както никога преди. Беше спретнато и подредено убежище, до което хаосът на външния свят нямаше достъп.

Събу обувките си. Бяха прогизнали и сигурно съсипани. Може би трябваше да вземе галоши, но според прогнозата щеше да завали чак вечерта.

Чорапите също бяха мокри, но не ги махна. Реши да забърше плочките в антрето след като се преоблече с чисти и сухи дрехи.

Спря в кухнята да остави хляба и горчицата на шкафа до дъската за рязане. По-късно щеше да си направи сандвичи със студено пилешко. Умираше от глад.

Кухнята блестеше. Хари се радваше, че отдели време сутринта да почисти след закуската. Гледката на неприбраните съдове щеше да му е неприятна сега.

От кухнята мина в трапезарията и после по късия коридор към спалнята с вечерния вестник в ръка. Спря на прага, запали лампите… и откри скитника на леглото си.

Заешката дупка, в която бе попаднала Алиса, изобщо не можеше да се сравнява с усещането за потъване в пропаст при вида на скитника.

Изглеждаше още по-едър от предишните срещи навън и по коридора в службата. По-мръсен. По-отвратителен. Не беше полупрозрачен като привидение. Всъщност с буйната рошава коса и брада, с наслоените пластове мръсотия и набразденото от белези лице и с тъмните дрехи, които бяха толкова измачкани и зацапани, че напомняха за платното, увито около египетските мумии, той изглеждаше по-реален от самата стая. Приличаше на фигура, нарисувана до най-малката подробност от фотореалист и наложена върху картина на художник-минималист, изобразяваща спалня.

Скитникът отвори очи. Бяха като кървави локви.

Той се изправи и каза:

— Въобразяваш си, че си нещо особено. Но и ти си само едно животно, ходеща мръвка като всички останали.

Хари пусна вестника, издърпа револвера от кобура и извика:

— Не мърдай!