Драконови сълзи

Задъхан и замаян, Хари вдигна очи и видя скитника, запълнил цялата врата, с втренчен поглед. Револверът се търкаляше в краката му. Той го изрита в стаята към Хари. Револверът се завъртя и спря до килима. Не можеше да го достигне.

Хари се замисли дали ще успее да стигне до оръжието преди това мръсно копеле. После реши, че няма смисъл. Четири изстрела, четири попадения, нито следа от кръв.

— Чу ли ме? — настоя скитникът. — Чу ли ме? Чу ли ме, герой такъв? Чу ли ме?

Не спираше за отговор, непрекъснато повтаряше въпроса с все по-гневен и странно присмехулен тон, все по-силно и по-силно:

— Чу ли ме, герой такъв? Чу ли ме, чу ли ме, чу ли, чу ли? Чу ли ме? ЧУ ЛИ МЕ, ЧУ ЛИ, ЧУ ЛИ, ЧУ ЛИ, ГЕРОЙ ТАКЪВ, ЧУ ЛИ, ЧУ ЛИ?

Скитникът се тресеше силно. Лицето му потъмня от ярост и омраза. Вече дори не гледаше към Хари. Обърна очи към тавана и продължаваше:

— ЧУ ЛИ МЕ, ЧУ ЛИ МЕ?

Яростта му сякаш бе станала толкова голяма, че вече не се насочваше само към един човек. Като че ли крещеше на целия свят и на отвъдните светове. Гласът варираше между гръмотевичен бас и пронизителен писък.

Хари се помъчи да се изправи на крака, като се подпираше на леглото.

Скитникът повдигна дясната си ръка и между пръстите му прехвърча зелена искра. Над дланта затрептя светлина и изведнъж ръката му пламна.

Тръсна китка и хвърли огнено кълбо в стаята. То улучи пердетата и ги подпали.

Очите му вече не приличаха на кървави локви. От орбитите изскачаха огнени езици и облизваха веждите. Сякаш беше само сламено чучело, гореше отвътре.

Хари се изправи. Краката му трепереха.

Единственото му желание беше да се махне оттам. Пердетата горяха на прозореца. На вратата стоеше скитникът. Нямаше спасение.

Нападателят се обърна и тръсна китка като фокусник с гълъби в цирка. Още едно нагорещено до бяло кълбо се завъртя в стаята, удари се в нощното шкафче и се пръсна като коктейл „Молотов“. Посипаха се пламъци. Огледалото се разклати. Дървото се разцепи, чекмеджетата се отвориха, пожарът плъзна по тях.

От брадата на скитника се заизвива пушек, от ноздрите му излязоха пламъци. Закривеният му нос се пукна и почна да се топи. Устата му беше разтворена като за вик, но от нея излизаха само съскане, пукане и пращене от пожар. Дъхът му се превърна в истински фойерверк. Посипаха се искри във всички цветове на дъгата, а после от устата изригнаха пламъци. Устните му се свиха и овъглиха като парченца прегоряла сланина. Тлеещите зъби се оголиха.

Хари видя как пламъците от нощното шкафче се извиват към тавана. Килимът също гореше на места.

Горещината стана непоносима. Скоро въздухът щеше да се изпълни със задушлив дим.

От трите дупки от куршумите в гърдите на скитника изригнаха ярки пламъци в червено и златно вместо кръв. Той още веднъж тръсна китка и в ръката му се появи трето съскащо огнено кълбо.

Запрати го към Хари. Той се сниши. Кълбото мина над главата му на съвсем малко разстояние. Хари закри лице с ръка и извика, когато изпепеляващата маса профуча покрай него. Леглото се подпали, сякаш завивките бяха напоени с бензин.

Когато Хари вдигна поглед, на прага нямаше никой. Скитникът бе изчезнал.

Грабна револвера от пода и хукна към коридора. Пламъците по килима близнаха обутите му крака. Зарадва се, че чорапите му бяха прогизнали.

Коридорът беше празен, което беше хубаво, защото никак не му се искаше нов сблъсък с… с каквото и по дяволите вече да се беше сблъскал, при положение, че куршумите не помагаха. Кухнята беше отляво. Поколеба се, после се изправи на прага, готов за стрелба. Огън обгръщаше шкафовете. Пердетата се виеха като полите на танцьорки в ада. Кълба дим се носеха към него. Хари не спря. Антрето отпред, дневната отдясно, където можеше да е онова нещо, нещо, не скитник. Не му се минаваше под свода. Страхуваше се, че съществото ще се нахвърли върху него и ще го сграбчи с горящите си ръце, но трябваше да действува бързо — всичко се изпълваше с дим и той се закашля от недостига на чист въздух.

Хари се запромъква към антрето с долепен до стената гръб и с лице към свода. Държеше оръжието пред себе си по-скоро по заучен навик, отколкото заради вяра в неговата ефикасност. Пък и в барабана оставаше един-единствен куршум.

Дневната също гореше. В средата стоеше огнената фигура, обгърната отвсякъде от пламъци, с прострени ръце да обхване разбушувалата се стихия. Очевидно не изпитваше болка, може би дори беше във възторг. Сякаш всяко изгарящо докосване на огъня му доставяше извратено удоволствие.

Хари беше сигурен, че съществото го наблюдава сред пламъците. Страхуваше се, че може внезапно да се хвърли пак срещу него и както бе разперило ръце да го притисне до стената.