Драконови сълзи

Седнал в голямото сепаре, дребничкият Мики Чан с нежното си лице, бръчките и бликащите от добро настроение очи й заприлича на малък Буда.

— Но това е само част от поговорката — тази, която разбираш. Тя обаче продължава… „Понякога животът е горчив като драконови сълзи. Дали обаче драконовите сълзи са горчиви или сладки, зависи изцяло от начина, по който човек възприема вкуса им.“ С други думи, животът е труден, понякога жесток, но той е също това, което ти самият направиш от него.

Мики допря тънки длани, без да преплита пръсти като за източна молитва и кимна към Кони с престорена тържественост:

— Нищо чудно мъдростта да пробие път в ума ти на твърдоглав янки.

— Всичко е възможно — съгласи се тя.

Кони си тръгна с двата кафяви плика. Уловената от фотоапарата усмивка на сестра й. Обещанието за племенница.

Отвън дъждът продължаваше да плющи с такава сила, че тя се замисли дали някъде по света не се е появил нов Ной, който вече подкарва двойките животни по стълбичката към ковчега.

Ресторантът се намираше в нов търговски център. Голям навес пазеше тротоара от дъжда. Отляво на изхода стоеше мъж. С периферното зрение Кони забеляза, че е висок и едър, но всъщност не го погледна, докато той не я заговори.

— Смилете се над бедния човек, моля ви! Смилете се над бедния човек, госпожо.

Кони тъкмо се канеше да излезе на дъжда и да пресече, но гласът му я спря. Беше мек, нежен, дори музикален и рязко контрастираме с размерите на човека, когото бе зърнала с крайчеца на окото.

Обърна се и се изненада колко едър и грозен е мъжът. Зачуди се как успява да преживее с просия при тази външност. Необикновените размери, невчесаната коса и рошавата брада напомняха за Распутин, макар че лудият руски свещеник би изглеждал като хубавичко момче пред него. Лицето му бе обезобразено от ужасни, лошо зарасли белези, закривеният нос бе изпъстрен от спукани капиляри. По устните зееха рани. Само бегъл поглед към болните зъби и венци й напомниха за един труп, който се наложи да ексхумират заради изследвания за отрова девет години след погребението. И най-вече очите. С перде. Плътни, мръснобели мембрани. Отдолу едва се виждаха тъмните кръгли ириси. Външността му беше толкова отблъскваща, че според Кони повечето хора биха се уплашили и избягали от него вместо да се доближат и да пуснат пари в протегнатата ръка.

— Смилете се над бедния човек! Смилете се над слепеца! Подайте на по-нещастния от вас!

Гласът дори сам по себе си беше необикновен, но от човек с подобна външност ставаше два пъти по-необикновен. Ясен и мелодичен, той принадлежеше на роден певец, който би могъл да изпее и най-лиричната песен. Може би само заради гласа мъжът успяваше да преживее като просяк, въпреки външния си вид.

При други обстоятелства, независимо от гласа Кони би му наредила да се маха, макар и не толкова учтиво. Някои просяци оставаха без дом не по своя вина. В прекараното по обществени заведения детство тя бе изпитала на гърба си какво значи да си бездомен в известен смисъл и затова изпитваше състрадание към невинните жертви. Но в ежедневната си работа се сблъскваше с достатъчно много хора от улицата, за да няма никакви илюзии за тях. Мнозина от тях бяха с тежки психически отклонения и така или иначе трябваше да попаднат в психиатриите, където ги насочваха доброжелатели. Други бяха стигнали до окаяното си съществуване заради алкохол, наркотици или хазарт.

Кони подозираше, че във всяка обществена прослойка, от най-богатите до бездомните, истински невинните са подчертано малцинство.

Застаналият пред нея просяк явно бе направил всичко възможно сам да се докара дотук и все пак Кони кой знае защо забърка в джобовете на сакото. Намери няколко двайсет и петцентови монети и омекнала от стоенето десетдоларова банкнота. За още по-голямо свое учудване тя му подаде десетте долара и задържа монетите.

— Бог да ви благослови, госпожо. Бог да ви благослови, да ви съхрани и да ви озари със сияйното си лице!

Учудена от себе си Кони се обърна с гръб към него и забърза към колата си под дъжда.

Замисли се какво я беше прихванало. Всъщност не беше трудно да се сети. През деня получи не един подарък. При преследването на Ордегард животът й бе пощаден. Психопатът си получи заслуженото. Освен това се появи петгодишната Елинор Ладбрук. Ели. Племенницата й. Кони не помнеше много други толкова добри дни и затова предположи, че късметът й я предразположи да подари нещо при първа възможност.

Собственият й живот, ликвидираният психопат и новата насока за бъдещето — нелоша сделка за десет долара.

Влезе в колата и тръшна вратата. Вече държеше ключовете в дясната ръка. Запали двигателя и натисна енергично съединителя, защото колата сякаш протестираше против лошото време.

Изведнъж усети, че лявата й ръка е стисната здраво в юмрук. Не помнеше да я е свивала. Сякаш ръката сама се бе затворила с мигновен спазъм.

В ръката й имаше нещо.

Кони разтвори пръсти да види какво държи.

Лампите на паркинга хвърляха достатъчно светлина през мокрото предно стъкло, за да различи смачкания предмет.

Десетдоларова банкнота. Омекнала от старост.