Драконови сълзи

Натрапникът не му обърна никакво внимание, преметна крака и стана.

По покривката, възглавниците и дюшека останаха отпечатъците от главата и тялото на скитника. Призраците можеха да вървят през снега, без да оставят следи, а халюцинациите бяха безтегловни.

— Още едно болно животно.

Ако не друго, поне гласът му беше по-дълбок и стържещ, отколкото на улицата в Лагуна Бийч — гърленият глас на звяр, който се е научил да говори с големи усилия.

— Смяташ се за герой, а? Голяма работа! Голям герой! Ама ти си нищо, пикльо, ето това си ти. Нищо!

Хари не можеше да повярва, че ще се случи пак същото. Не беше възможно да се повтори само за един ден и, за Бога, не в собствената му спалня.

Отстъпи крачка назад от прага и каза:

— Ако не легнеш веднага на пода по корем с ръце на гърба, веднага, Бог ми е свидетел, че ще ти пръсна черепа.

Скитникът заобиколи леглото и тръгна към Хари.

— Въобразяваш си, че можеш да застреляш, когото си поискаш, да блъскаш, когото ти хрумне и няма кой да те спре, но с мен номерът няма да мине, мен не можеш да застреляш и това да е краят.

— Спри! Веднага! Чуваш ли?

Натрапникът не спря. Огромната му сянка се движеше по стената.

— Ще ти разпоря корема, ще извадя червата и ще те накарам да ги помиришеш преди да пукнеш.

Хари държеше револвера с две ръце. Стойка на стрелец. Знаеше какво прави. Стреляше добре. На такова малко разстояние можеше да улучи пърхащо врабче, какво остава за тази горила. Имаше една-единствена възможна развръзка. Натрапникът щеше да се пльосне като парче месо, по стената щеше да се разплиска кръв. Друг сценарий беше невъзможен. И все пак Хари чувстваше, че никога не е бил изложен на такава опасност. Беше много по-уязвим, отколкото сред манекените в лабиринта на тавана.

— Вие хората — каза скитникът, докато заобикаляше края на леглото, — сте много забавна играчка.

Хари за последен път му заповяда да спре.

Но той продължаваше. Беше може би на десет стъпки, осем, шест.

Хари откри огън. Изстрелите следваха един след друг бързо и уверено, без пауза, през която откатът да отклони дулото. Един, два, три, четири. Трясъкът в малката спалня беше оглушителен. Хари беше сигурен, че всеки изстрел попада в целта — три в тялото, четвъртият в основата на гърлото от разстояние не повече от една ръка, от който главата се завъртя като в комичен трик.

Скитникът не падна, не се олюля назад. Само леко се поклащаше при всеки изстрел. Изстрелът в гърлото почти от упор разтвори ужасна рана. Куршумът сигурно го бе пронизал докрай с още по-кошмарна рана отзад на врата и със счупване или разкъсване на гръбнака. Кръв обаче не бликна, не потече, дори не се процеди, сякаш сърцето отдавна бе спряло да тупти и кръвта се беше втвърдила по съдовете. Скитникът продължаваше да се приближава. Не можеше да бъде спрян, както не може да се спре експресен влак. Налетя на Хари, изкара му въздуха, повдигна го, понесе го назад и го блъсна в стената на коридора. Ударът беше толкова силен, че зъбите на Хари изтракаха шумно и револверът падна от ръката му.

Болката се разпространи от кръста към раменете на Хари като разтварящо се японско ветрило. За миг му се стори, че ще изгуби съзнание, но ужасът предотврати припадъка. Притиснат до стената, с висящи във въздуха крака, замаян от разрушителната сила на удара, Хари се чувстваше безпомощен като дете в желязната хватка на нападателя. Ако успееше обаче да запази съзнание, може би щеше да възвърне силите си или да измисли нещо да се спаси, каквото и да е — ход, номер, нещо за отвличане на вниманието.

Скитникът се надвеси над Хари и го притисна още по-силно. Кошмарното лице се доближи до неговото. Около незаздравелите белези се виждаха разширени пори с размер на главичката на кибритена клечка, задръстени от мръсотия. От разширените ноздри стърчаха твърди черни косми.

Дъхът на нападателя вонеше на масов гроб, от който излизат газове при разлагане. Хари се задави от отвращение.

— Уплаши ли се, малко човече? — попита скитникът.

На способността му да говори явно не се бяха отразили нито дупката в гърлото, нито разкъсаните гласни струни.

— Уплаши се, а?

Да, Хари беше уплашен, би бил идиот, ако не се уплаши. Никаква стрелкова подготовка или полицейски опит не можеха да го подготвят за срещата лице в лице с този отвратителен тип и Хари нямаше нищо против да си признае, беше готов да го изкрещи от покрива, ако скитникът пожелаеше, но не можеше да проговори.

— Изгрев-слънце е след единайсет часа — каза скитникът. — Тик-так.

В рошавата му брада нещо мърдаше. Пълзеше. Сигурно някакви буболечки.

Скитникът разтърси Хари и го блъсна още веднъж в стената.

Хари се помъчи да повдигне ръце и да го отблъсне, да се освободи от хватката му. Все едно да се мъчи да отмести бетонен зид.

— Първо всичко и всички, които обичаш — изхили се скитникът.

После се обърна, без да изпуска Хари и го метна през прага на спалнята.

— А после тебе!