Драконови сълзи

От седем години живееше в малък апартамент в Коста Меза. В спалнята имаше само легло, нощно шкафче и лампа. Нямаше гардероб — дрехите й бяха толкова малко, че спокойно можеше да ги прибере заедно с обувките в единствения шкаф. В дневната имаше голямо черно кожено кресло, лампа на пода за четене от едната страна и опряна до стената маса от другата. Срещу креслото на масичка с колелца стояха телевизорът и видеото. Отделената за хранене част от кухнята беше мебелирана с обикновена маса и четири сгъваеми стола с възглавнички. Повечето шкафове бяха празни, в тях държеше само минимален брой съдове за готвене на бързи ястия, няколко купички, четири големи чинии, четири чинии за салата, четири чаши с чинийки, четири стъклени чаши — все по четири, защото такъв беше размерът на най-малките сервизи на пазара и консерви. Никога не посрещаше гости.

Вещите не я интересуваха. Беше израсла без тях. Преминаваше от един детски дом в друг и от едни приемни родители при други само с ожулен платнен куфар.

Всъщност вещите я караха да се чувства обременена, обвързана, хваната в капан. Не притежаваше никакви украшения. Единствената украса по стените беше един афиш в кухнята — снимка, направена от парашутист от пет хиляди стъпки височина, със зелени полета, безкрайни хълмове, пресъхнало речно корито, тук-таме дървета, две шосета и два черни пътя като тънки нишки, които се пресичаха като линии в абстрактна картина. Четеше жадно, но всички книги взимаше от библиотеката. Всички видеокасети взимаше под наем.

Имаше кола, но тя беше колкото средство за свобода, толкова и стоманен албатрос.

Търсеше и жадуваше единствено свобода, а не накити, дрехи, антикварни предмети или произведения на изкуството, но понякога се оказваше, че свободата се намира по-трудно от оригинал на Рембранд. Усещаше свободата в дългото, опияняващо свободно падане преди разтварянето на парашута. Яхнала мощен мотоциклет на пуста магистрала също изпитваше чувство за известна свобода, но още по-добре се чувстваше на велосипед сред огромната пустиня, където от всички страни се виждаха единствено пясъци, самотни скали и обрулени храсти чак до хоризонта.

Докато ядеше пицата и пиеше бирата, извади снимките от плика и пак ги разгледа внимателно. Милата й сестра, толкова си приличаха.

Замисли се за Ели, детето на сестра й, което живееше в Санта Барбара с Ладбрукови. Нямаше я на снимките, но сигурно приличаше на Кони не по-малко от самата Колийн. Помъчи се да си изясни какви чувства изпитва от съобщението, че има племенница. Както каза Мики Чан, беше чудесно да имаш семейство, да знаеш, че не си сам на този свят, след като цял живот не си имал никого. Обзе я приятно вълнение при мисълта за Ели, но то изчезна заради страха, че племенницата може да се окаже по-тежко бреме от всички вещи на този свят.

Ами ако се срещне с Ели и я хареса?

Не. Въпросът не беше в харесването. И преди се беше случвало да бъде мила с хората и да получава от тях същото. Любовта. Ето какво я тревожеше.

Подозираше, че любовта, макар и благословено чувство, може да е и тежка верига. Губи ли се свободата, когато обичаш или когато те обичат? Не знаеше, защото никога не беше давала и получавала такова силно и дълбоко чувство като любовта или най-малкото онова чувство, за което бе чела в безброй велики романи. Там пишеше, че любовта може да е капан, жесток затвор, а и в живота се беше сблъсквала със сломени от нея хора.

Толкова дълго беше живяла сама.

Но в самотата се чувстваше добре.

Промяната предполагаше ужасен риск.

Загледа се в усмихнатото лице на сестра си с почти истински цветове на снимката „Кодак“. Отделяха я само лъскавата повърхност на фотографията и… петте дълги години след смъртта й.

Най-тъжните думи, изречени или написани в света, са тези: „а можело е и да се случи.“

Никога нямаше да се види със сестра си. Можеше обаче да се запознае с племенницата си. Но трябваше да събере смелост.

Извади от хладилника още една бира, върна се до масата и седна да погледа още малко лицето на Колийн. Но то беше закрито от вестник. „Реджистър“, Едно заглавие привлече вниманието й: „ПРЕСТРЕЛКА В РЕСТОРАНТ В ЛАГУНА БИЙЧ… ДВАМА УБИТИ, ДЕСЕТ РАНЕНИ“

Загледа се продължително и стреснато във вестника. Само преди минута не беше там, не беше никъде в дома й, защото изобщо не го беше купувала.

Когато отиде за втората бира до хладилника, изобщо не се обърна с гръб към масата. Беше сигурна, че в апартамента няма никой друг. Но дори някой да се беше промъкнал, не можеше да не го забележи в кухнята.

Кони докосна вестника. Беше истински, но допирът я смрази, сякаш докосна бучка лед.

Взе го в ръце.

Миришеше на пушек. Страниците бяха потъмнели до кафяво по разрязаните ръбове, към средата цветът ставаше жълтеникав и съвсем избледняваше. Сякаш вестникът беше измъкнат от пожар миг преди да пламне.

12

Короните и на най-високите палми се губеха във виещия се пушек.