Драконови сълзи

В шкафчето за лекарства намери шишенце „Анацин“. Изтърси четири болкоуспокояващи таблетки върху дланта си, после запуши шишенцето и го пъхна в джоба на сакото.

Върна се в кухнята и помоли Кони да му даде чаша вода, за да изпие хапчетата, но тя му подаде кутия „Коорс“.

Хари отказа:

— Трябва мисълта ми да е ясна.

— Една бира няма да ти попречи. Може дори да помогне.

— Не пия много.

— Не те карам да се наливаш с водка венозно.

— Предпочитам вода.

— О, не бъди инат, за Бога.

Той кимна, прие бирата и преглътна четирите таблетки с голяма глътка от студената течност. Вкусът му се стори прекрасен. Може би имаше нужда точно от това.

Беше изгладнял. Взе парче студена пица от отворената кутия върху шкафа. Отхапа голям залък и задъвка енергично, забравил обичайните си добри обноски.

За пръв път влизаше в апартамента й и забеляза спартанската обстановка.

— Как наричат този стил във вътрешната архитектура — ранномонашески?

— Кой се интересува от вътрешна архитектура? Просто проявявам известна любезност към хазяина. Ако пукна при изпълнение на служебния дълг, ще може само за един час да почисти и още на следващия ден да го даде под наем.

Кони се върна до кухненската маса и се загледа в подредените върху нея шест предмета. Омекнала от старост десетдоларова банкнота. Вестник с променен от топлината цвят и обгорял край. Четири безформени оловни парчета.

Хари се доближи до нея и попита:

— Е, какво ще кажеш?

— Не вярвам в духове, призраци, демони и други подобни глупости.

— Аз също.

— Видях онзи тип. Беше само просяк.

— Още не мога да повярвам, че си му дала десет долара — каза Хари.

Кони наистина се изчерви. Никога преди не я беше виждал да се изчервява. Първото нещо, което я притесни в негово присъствие, беше тази проява на състрадание от нейна страна.

— Беше някак си… магнетичен.

— Значи не е бил „само просяк“.

— Сигурно, щом успя да измъкне десетачка.

— Едно нещо искам да ти кажа — заяви Хари и натъпка последното парче пица в устата си.

— Казвай.

— Видях го как гори жив в моята дневна — поде Хари още с пълна уста, — но не вярвам, че там ще намерят овъглени кости. Дори и да не се беше обадил по радиото в колата, пак щях да съм сигурен, че ще го видя отново — също толкова огромен, мръсен, странен и недокоснат от огъня.

Хари посегна за още едно парче пица.

— Май току-що ми каза, че не вярваш в духове — отбеляза Кони.

— Така е.

— Тогава какво?

Той се загледа в нея замислено, докато дъвчеше:

— Тогава вярваш ли ми?

— Част от всичко това се случи на мене, нали?

— Да. Дано да е достатъчно, за да ми повярваш.

— Тогава какво? — повтори Кони.

Искаше му се да седне, да отпусне крака, но смяташе, че на стола по-бързо ще се схване. Затова се облегна на шкафа до мивката.

— Мислех си… всеки ден работим по разследвания, ходим по улиците, срещаме се с хора, които не са като нас, които смятат, че законът е само измислица за принудително подчинение на невежите маси. Те се интересуват единствено от себе си, задоволяват собствените си желания, без да ги е грижа какво ще причинят на останалите.

— Мошеници, мръсници — това ни е работата — съгласи се Кони.

— Престъпни типове, социопати. Имат много имена. Като хората от шушулките от „Нахлуването на крадците на тела“ — ходят сред нас и се преструват на цивилизовани, обикновени човешки същества. Но колкото и да са на брой, все пак са нищожно малцинство и изобщо не са обикновени. Тяхната цивилизованост е само лустро, фасада, която прикрива люспестата, пълзяща жестока действителност, от която сме произлезли — съзнанието на древните влечуги.

— Е, и какво? Това не е ново — прекъсна го нетърпеливо Кони. — Намираме се на тънкия ръб между реда и хаоса. Всеки ден гледаме надолу в бездната. Да се закрепя на ръба, да проверя себе си, да докажа, че не съм от тях, да не падна долу в хаоса, да не стана, да не мога да стана като тях — ето защо работата е толкова вълнуваща. Затова съм ченге.

— Така ли? — изненада се Хари.

Той беше станал ченге по съвсем други причини. Да пази истински цивилизованите, да ги защищава от мръсниците сред тях, да поддържа спокойствието и красотата на реда, да осигурява приемственост и напредък — това бяха причините, поради които Хари бе станал полицай или поне част от тях. В никакъв случай обаче сред причините не беше намерението да доказва, че не е от хората с оживяло съзнание на древни влечуги.

Докато говореше, Кони отмести очи от Хари и се загледа в кафяв плик с размери девет на дванайсет, който лежеше на един от столовете. Хари се зачуди какво ли съдържа.

— Когато не знаеш откъде си, когато не знаеш дали можеш да обичаш — тихо промълви Кони, сякаш повече на себе си, — когато искаш единствено свобода, трябва да си наложиш да поемеш отговорност, голяма отговорност. Свободата без отговорност е чиста проба диващина.

Гласът й беше не само тих, беше кобен.

— Може и да произлизаш от диваци, не е сигурно, но все пак знаеш със сигурност, че можеш да мразиш истински, дори когато не можеш да обичаш и това те плаши, защото показва, че и ти можеш да пропаднеш в бездната…

Хари спря да дъвче пицата, приковал поглед върху Кони.