Драконови сълзи

— Може би Тик-так притежава способността да се вселява в други хора, да се намества в умовете им, да контролира телата им, да ги използва като марионетки и после да ги изхвърли или да се измъкне от тях, когато умрат. Може да е контролирал Ордегард, после да се е преместил в скитника и сега не е изключено и скитникът да е мъртъв, наистина мъртъв, костите му да лежат овъглени в дневната ми, а Тик-так да се появи в друго тяло следващия път.

— Обладаване?

— Нещо подобно.

— Почваш да ме плашиш — призна Кони.

— Почвам? Ама и ти си желязна. Слушай, Кони, точно преди да разруши апартамента ми, Тик-так каза нещо от рода на: „въобразяваш си, че можеш да застреляш когото си поискаш и да приключиш, но с мен не е така, ако застреляш мене, това не е краят.“

Хари потупа дръжката на револвера в кобура на рамото.

— И кого застрелях днес? Ордегард. А Тик-так ми казва, че това не е краят. Затова искам да разбера има ли нещо необичайно в трупа на Ордегард.

Кони изглеждаше смаяна, но не невярваща. Влизаше в неговия ритъм.

— Искаш да разбереш има ли признаци на вселяване.

— Да.

— А какви точно са признаците на вселяването?

— Всичко странно.

— Например черепът на трупа да е празен, да няма мозък, само пепел? Или числото 666 прогорено отзад на врата?

— Да беше толкова очевидно, но се съмнявам, че не е.

Кони се изсмя. Нервно. Неравно. Кратко.

Тя се изправи.

— Добре, хайде да вървим в моргата.

Хари се надяваше, че разговорът със съдебния лекар или бързият преглед на резултатите от аутопсията ще му дадат необходимите сведения, без да се налага пак да погледне трупа. Не желаеше пак да зърне кръглото като луна лице.

14

Голямата кухня на клиниката „Пасифик Вю“ в Лагуна Бийч беше цялата в бели плочки и неръждаема стомана, чиста като в болница.

„Ако тук се промъкнат плъхове или хлебарки — помисли Джанет Марко, — трябва да се научат да се прехранват с дезинфекционни средства, амонячна вода и восък.“

Въпреки стерилната си чистота, кухнята не миришеше на болница. Трайните аромати на шунка, печена пуйка, подправки за плънката и печени картофи се смесваха с уханието на канела от кифличките, които печаха за закуска. Освен това беше топло и топлината беше много приятна след донесения студ от мартенската буря.

Джанет и Дани вечеряха в единия край на дългата маса в югоизточния край на кухнята. Не пречеха не никого и в същото време удобно можеха да наблюдават работата в кухнята.

Джанет беше очарована от голямата кухня, където всичко действуваше като по часовник. Работниците бяха усърдни и изглеждаха доволни от работата. Завиждаше им. Искаше й се да намери работа в „Пасифик Вю“ — в кухнята или другаде. Но не знаеше какви са изискванията. Освен това се съмняваше, че собственикът, господин Ишигура, колкото и да беше добър, ще наеме човек, който живее в кола, мие се в обществените тоалетни и няма постоянен адрес.

Обичаше да наблюдава кухненските работници, но от време на време гледката я подлудяваше.

Все пак не можеше да обвинява господин Ишигура, собственик и управител на „Пасифик Вю“, защото той беше като божи дар във вечери като тази. Едновременно пестелив и добър, той се изумяваше от прахосничеството и от мисълта, че някой може да е гладен в тази процъфтяваща страна. След вечерята на стотина пациенти и служители винаги оставаше достатъчно храна за десет-дванайсет души, защото рецептите не можеха да се усъвършенстват до точната бройка на порциите. Господин Ишигура раздаваше останалата храна безплатно на някои бездомни.

Храната също беше хубава, много хубава. „Пасифик Вю“ не беше обикновено болнично заведение. Беше първокласно. Пациентите или бяха богати, или имаха богати роднини.

Господин Ишигура не афишираше щедростта си и вратата му не беше отворена за всекиго. Когато видеше на улицата човек, който му се струваше несправедливо обиден от съдбата, той му предлагаше безплатните обеди и вечери в „Пасифик Вю“. Заради подбора беше възможно човек да се нахрани, без да се налага да дели масата с някой от сприхавите и опасни алкохолици и наркомани, които отблъскваха от църковните и благотворителни кухни.

Джанет не се възползуваше винаги от предложеното гостоприемство на господин Ишигура. Всяка седмица можеше да изяде седем обеда и седем вечери в „Пасифик Вю“, но тя се ограничаваше до не повече от два обеда и две вечери. В останалото време успяваше да се погрижи за себе си и за Дани и се гордееше с всяко ядене, което купуваше с изкарани от нея пари.

Тази вечер във вторник двамата с Дани седяха заедно с трима възрастни мъже, старица с набръчкано като смачкан плик лице, но с пъстър шал и яркочервена барета и окаян младеж с обезобразено лице. Всички бяха окъсани, но не мръсни, непригладени, но миришеха на чисто.

Джанет не разговаряше с никого, въпреки че й се искаше да поприказва. Толкова отдавна не беше бъбрила с никого, освен с Дани, но се плашеше от празните приказки с други хора.