Драконови сълзи

Подушва също кожени обувки, паркетин, политура, кола, рози, маргаритки, лалета, карамфили, лимони, десетина-двайсет вида пот, хубав шоколад, лоши газове, прах, влажна пръст в саксия, сапун, лак за коса, мента, пипер, сол, лук, остър и кисел дъх на термити в една от стените, кафе, гореща мед, гума, хартия, стружки от подострен молив, лепенка, още борове в кофа, друго куче. Интересно. Друго куче. Някой има куче и носи миризмата му с обувките си. Интересно куче, женско. Следата продължава по дългото тясно място. Интересно. Безброй още миризми — светът му е съставен предимно от миризми — включително тази особена миризма, странна и лоша, миризма, която те кара да оголиш зъби, враг, омразно същество, вече подушвана, миризма на полицай, вълча миризма, миризма на полицай и вълк, ето я, тук е, пак се появи, оттук, оттук, следвай я.

Хората го гонят, защото не е оттук. На толкова много места хората решават, че не си оттам, въпреки че не миришеш така лошо като повечето от тях, дори от чистите и въпреки че не си голям, не вдигаш толкова шум и не заемаш толкова голямо пространство като тях.

Лошо куче, казва жената и го обижда, защото жената му харесва, момчето също, нали го прави заради тях, трябва да намери онова нещо с лошата особена миризма на полицай и вълк.

Лошо куче. Не е вярно. Добро куче. Добро.

Жена в бяло, минава през вратата, изглежда изненадана, мирише на изненадана, мъчи се да го спре. Мигновено изръмжаване. Тя отскача. Хората толкова лесно се плашат. Толкова лесно е да ги измамиш.

Дългото тясно място се среща с друго тясно място. Още врати, още миризми, амоняк и сяра, още миризми на болест, още различни видове пиш. Хората живеят, но и пишкат тук. Толкова е особено. Интересно. Кучетата не пишкат там, където живеят.

Жена в тясното място, носи нещо, изглежда изненадана, мирише на изненадана, казва: „Ох, виж го колко е сладък“.

Помахай й с опашката. Защо не? Но не спирай.

Тази миризма. Особена, Омразна. И силна, все по-силна.

Отворена врата, мека светлина, пространство с болна жена на легло. Влиза, изведнъж става предпазлив, оглежда се наляво и надясно, защото мястото направо вони на особената миризма, лошото нещо, пода, стените и особено един стол, на които е седяло лошото нещо. Тук е било дълго време, не само веднъж, много пъти.

Жената пита: „Кой е?“

Тя мирише лошо. Лека кисела миризма. Болест, но и още нещо. Тъга. Дълбоко, притаено, ужасно страдание. И страх. Най-силно от всичко остра, бурна, желязна миризма на страх.

„Кой е? Кой е тук?“

Тичане по дългото тясно пространство отвън, идват хора.

Страхът е толкова гъст, че особената лоша миризма почти изчезва сред тази миризма на страх, страх, страх, страх.

„Анджелина? Ти ли си? Анджелина?“

Лошата миризма, миризмата на нещото е навсякъде около леглото, нагоре по него. Нещото е стояло тук и е разговаряло с жената, неотдавна, днес, докосвало я, докосвало е белия плат около нея, гадният му остатък е тук, тук върху леглото, силен и гъст, на леглото с жената и е интересно, о, толкова е интересно.

Хуква пак към вратата, обръща се, засилва се към леглото, скача, полита, с една лапа се хваща за рамката, но успява да се пребори, достига болната, потънала в страх жена и се простира отгоре.

* * *

Една жена изпищя.

Джанет не се страхуваше, че Рошльо ще ухапе някого. Беше добро и дружелюбно куче. Нямаше вид, че може да причини зло на когото и да било, освен може би съществото, с което се сблъскаха днес по алеята.

Но когато се втурна в меко осветената болнична стая след Анджелина и видя кучето върху леглото на пациентката, за миг Джанет помисли, че то напада жената. Дръпна Дани към себе си, за го предпази от ужасната гледка, но веднага разбра, че Рошльо само е стъпил върху пациентката и я души, енергично я души и нищо повече.

— Не — крещеше жената-инвалид, — не, не!

Сякаш върху нея бе скочило не куче, а нещо друго от мрака на преизподнята.

Джанет се засрами от суетнята. Чувстваше се отговорна и се страхуваше от последствията. Съмняваше се, че двамата с Дани ще имат повече достъп до храната в кухнята на „Пасифик Вю“.

Жената в леглото беше слаба — дори не слаба, изтощена — и много бледа, имаше излъчване на призрак под светлината на лампата. Косата й беше побеляла, без блясък. Приличаше на много стара, съсухрена старица, но нещо неуловимо в нея накара Джанет да помисли, че е много по-млада, отколкото изглежда.

Очевидно беше много слаба. Мъчеше се леко да се повдигне от възглавниците и да отпъди кучето с дясната си ръка. Усети, че пристигат и преследвачите на Рошльо и обърна глава към вратата. Измършавялото й лице сигурно някога е било красиво, но сега изглеждаше мъртвешко и кошмарно, поне от една гледна точка.

Очите.

Нямаше такива.

Джанет неволно потръпна и се зарадва, че е закрила главата на Дани.

— Махнете го от мене! — пищеше жената по-ужасена, отколкото можеше да се уплаши от едно куче. — Махнете го от мене!