Драконови сълзи

Отначало на сиво-розовите сенки клепачите на жената-инвалид изглеждаха просто затворени. Но когато светлината падна право върху изпитото лице, ужасното й състояние стана очевидно. Клепачите й бяха зашити като на труп. Хирургическият конец отдавна се беше разтопил, но горният и долният клепач се бяха сраснали. Под кожните гънки нямаше нищо, затова те бяха хлътнали в очните кухини.

Джанет беше сигурна, че жената не се е родила без очи. От зрение я бе лишило някакво ужасно преживяване, не природата. Колко ужасни трябва да са били раните, за да решат лекарите, че е невъзможно да сложат стъклени очи, та макар и само по козметични съображения? Мрачната интуиция подсказа на Джанет, че сляпата разтреперана пациентка се е сблъскала с някой по-лош от Винс и по-хладнокръвен от жестоките родители на Джанет.

Анджелина и един санитар се втурнаха към леглото. Нарекоха сляпата „Дженифър“ и почнаха да я успокояват. Рошльо пак скочи на пода и ги изигра с нов, неочакван ход. Вместо да хукне през вратата право към коридора, той се промъкна в банята, която беше обща със съседната стая и оттам излезе в коридора.

Хванала Дани за ръка, Джанет първа се затича след него, не само защото се чувстваше отговорна за случилото се и се страхуваше, че привилегията да се хранят в „Пасифик Вю“ е на път да им бъде отнета завинаги, а защото изпита желание да се махне от здрачната, задушна стая и страшната й обитателка с изсъхнала кожа и без очи. Стигнаха до главния коридор и оттам във фоайето.

Джанет се проклинаше, че е допуснала кучето в живота им. Най-лошото не беше дори унижението от преследването, а вниманието, което то привличаше. Джанет се страхуваше от вниманието. Да се снишава, да бъде незабележима, да се крие в ъглите и сенките на живота беше единственият начин да намали тормоза, на който беше изложена. Освен това искаше да остане буквално прозрачна за всички, поне докато мъртвият й съпруг прекара под пясъците в Аризона още година-две.

Рошльо тичаше прекалено бързо, въпреки че муцуната му беше ниско долу до пода и душеше на всяка стъпка.

Нощната администраторка във фоайето беше млада жена от латиноамерикански произход с бяла униформа и конска опашка с червена панделка. Беше се надигнала от мястото си, за да види източника на приближаващата се тупурдия. Прецени ситуацията и задействува бързо. Завтече се към входната врата в мига, когато Рошльо влетя във фоайето. Отвори я и кучето изхвърча на улицата като стрела.

Вече отвън, задъхана, Джанет спря до стъпалата пред входа. Клиниката беше на изток от крайбрежната магистрала, на една наклонена улица с индийски лаври и бутилкови дървета. От живачните лампи струеше синкава светлина. Когато неравномерният вятър разлюляваше клоните, по паважа запълзяваха сенките на листата.

Рошльо беше на около десетина метра, облян от синкавата светлина. Непрекъснато душеше тротоара, храстите, дънерите на дърветата, платното. Най-голямо внимание обръщаше на нощния въздух. Явно търсеше някаква губеща се миризма. От дърветата бурята беше откъснала десетки бодливи червени цветове, сякаш апокалиптичен прилив бе отнесъл цели колонии морски анемонии-мутанти. Кучето ги подуши и кихна. Напредваше на пресекулки, несигурно, но неотклонно се движеше на юг.

— Рошльо! — извика Дани.

Кучето се обърна и ги изгледа.

— Върни се! — помоли го Дани.

Рошльо се поколеба. После тръсна глава, пак започна да души въздуха и тръгна след преследвания призрак.

Дани с мъка преглъщаше сълзите:

— Мислех си, че ме харесва.

Думите на момчето накараха Джанет да съжали за неизречените клетви по адрес на кучето по време на преследването. Тя също го повика.

— Той ще се върне — увери тя Дани.

— Няма.

— Може би не сега, но по-късно, утре или другиден ще се върне у дома.

Гласът на детето трепереше от тъга:

— Как може да се върне у дома, когато няма дом, където да ни намери?

— Нали имаме колата — неуверено възрази Джанет.

Повече от всякога разбираше, че ръждясалият стар „Додж“ съвсем не е подходящ за дом. Невъзможността да даде нещо по-добро на детето си внезапно я изпълни със скръб, от която я заболя сърцето. Прилоша й от страх, гняв, объркване и силно отчаяние.

— Кучешките сетива са по-изострени от нашите — каза Джанет. — Ще ни открие. Ще ни открие, непременно.

Дърветата хвърляха черни сенки върху тротоара, напомняха за мъртвите листа през следващите есенни сезони.

Кучето стигна до ъгъла, зави и изчезна от погледа им.

— Ще ни намери — повтори Джанет, но самата тя не вярваше.

* * *

Вонящи бръмбари. Мокра дървесна кора. Тръпчива миризма на влажен бетон. Печено пиле в някое близко място, където живеят хора. Мушката, жасмин, мъртви листа. Плесенясал кисел дъх на земни червеи, заровени в прогизналата кал на цветните лехи. Интересно.

Повечето миризми сега са като след дъжд, защото дъждът очиства света и оставя своя отпечатък. Но и най-силният дъжд не може да отмие всички стари миризми, наслоени една върху друга, дни и седмици трупани миризми на птици, буболечки, кучета, растения, гущери, хора, червеи и котки…