Драконови сълзи

В края на краищата той не сънуваше както всички останали. Беше задрямал бог. Съзидател.

През онази вечер във вторник сънищата на Брайън както винаги се изпълваха с насилие и смърт. Творчеството му намираше най-ярък израз във въображаемите форми на разрушението.

Вървеше по улиците на измислен град — много по-сложен лабиринт от който и да е истински град, огромно пространство, осеяно нагъсто с островърхи покриви. Когато децата го зърваха, мигом ги поразяваше толкова съвършена зараза, че личицата им мигом се покриваха със сълзящи рани и от разцепената им кожа бликваше кръв. Когато докосваше здрави и силни мъже, те избухваха в пламъци и очите им се стопяваха в орбитите. Пред очите му млади жени се състаряваха и умираха за секунди, превръщаха се от обекти на желание в непотребни купчини, проядени от червеите. Когато Брайън се усмихна на продавача, застанал пред бакалницата на ъгъла, човекът падна на тротоара и се загърчи в агония. От ушите, ноздрите и устата му изпълзяха пълчища хлебарки.

За Брайън това не беше кошмар. Сънищата му доставяха удоволствие и винаги се събуждаше освежен и развълнуван.

Градските улици потънаха в безчислените стаи на безкраен бардак. Във всяка богато украсена стая седеше по една красавица и го чакаше, за да му достави удоволствие. Жените се просваха пред него голи и го молеха да го облекчат, но той не пожела да легне с нито една от тях. Вместо това ги убиваше една по една по различни начини с неизчерпаема изобретателност в жестокостите, докато не се задави от кръвта им.

Сексът не го интересуваше. Властта носеше много по-голямо удовлетворение, а безспорно най-голямо удовлетворение изпитваше от властта да убива.

Никога не се уморяваше от виковете им за пощада. Гласовете им напомняха за квиченето на малките животинки, които се научиха да се плашат от него, когато беше дете и тъкмо бе започнал да Става. Беше роден да владее както света на сънищата, така и реалния свят, да помогне на човечеството да си възвърне загубената смиреност.

Събуди се.

В продължение на няколко дълги, сладостни минути Брайън остана неподвижен сред разхвърляните черни чаршафи. На фона на омачканата коприна изглеждаше бледен като проблясващата пяна на ръба на всяка вълна, която се разбиваше долу под прозорците му. Еуфорията от кървавия сън продължи още малко. Отмалата след оргазма изобщо не можеше да се сравнява с нея.

Копнееше за деня, когато ще може да прояви жестокостта си към реалния свят също както успяваше в сънищата си. Гъмжилото от хора наистина заслужаваше наказание. В своята самовлюбеност горделиво бяха решили, че светът е създаден за тях, за собственото им удоволствие и го бяха завладели. Но не те, а той беше връх на творението. Те трябваше да бъдат укротени и броят им да намалее.

Но Брайън все още беше млад, не можеше изцяло да контролира мощта си, беше в процес на Ставане. Все още не смееше да пристъпи към съдбовното си призвание — прочистването на земята.

Стана от леглото гол. Прохладният въздух галеше кожата.

Освен лъскавото, свръхмодерно, черно лакирано легло с копринените чаршафи, в просторната стая нямаше други мебели, освен две черни нощни шкафчета в същия стил и лампи от черен мрамор с черни абажури. Нямаше стереоуредба, телевизор или радио. Нямаше стол за отпускане и четене. Книгите не го интересуваха, защото в тях не се намираше знанието, което търсеше, а и не предлагаха развлечение, каквото можеше сам да си достави. Когато създаваше и насочваше призрачните тела, в които патрулираше из външния свят, предпочиташе да лежи в леглото, загледан в тавана.

Не притежаваше часовник. Не му беше нужен. Беше толкова добре синхронизиран с механизма на вселената, че винаги знаеше часа, минутата и секундата. Това беше част от дарбата му.

Цялата стена срещу леглото беше от горе до долу огледална. Из цялата къща имаше огледала. Обичаше да гледа собственото изображение на божествено Ставане с цялата му красота, благодат и мощ.

Иначе стените бяха боядисани в черно. И таваните бяха черни.

На черните лакирани полици на голямата библиотека стояха десетки половинлитрови стъкленици с формалдехид. Вътре плуваха очи, които Брайън не забравяше и в мигове на най-дълбока потиснатост. Някои от тях бяха човешки, принадлежаха на мъже, жени и деца, получили присъдата си от него — различни оттенъци на синьо, кафяво, черно, сиво и зелено. Други бяха на животните, чрез които още преди години за пръв път изпита могъществото си — мишки, гущери, змии, костенурки, котки, кучета, птици, катерички, зайци. Дори в смъртта някои очи светеха с мек блясък в бледочервено, жълто или зелено.

Оброчни очи. Жертвоприношения от поданиците му. Символи на признанието на мощта и превъзходството му, на неговото Ставане. Във всеки миг на денонощието очите неизменно се обръщаха към него с признателност, възхищение и обожание.

„Погледнете ме и треперете, казва Господ. Защото аз съм милостта, но аз съм също и гневът. Аз съм опрощението, но съм и отмъщението. И каквото и да дойде при вас, то ще дойде от мене.“

3