Драконови сълзи

Веднъж създаде „голем“, вдъхновен от филма „Пришълец“ и го използва да нападне десет бездомни, които се бяха приютили под един надлез на магистралата за Сан Франциско. Възнамеряваше да убие двама светкавично и да остави у останалите спомена за могъществото му и за безмилостна присъда. Но тогава се въодушеви от дивия им ужас при необяснимата поява на филмовия герой. Опияни се от усещането как ноктите му разкъсват плътта им, от бликналата гореща кръв, потеклата каша от червата, над която се виеше пара, трошенето на костите, крехки като тебешири в чудовищните му ръце. Писъците на умиращите отначало бяха пронизително остри, после станаха слаби, разтреперани, еротични. Отдаваха му живота си както се отдаваха любовници, толкова изтощени от силата на страстта, че само въздишаха, шепнеха и потръпваха. За няколко минути той беше създаденото от самия него същество — само остри като бръсначи зъби и нокти, гръбнак с шипове и биеща опашка. Съвсем забрави истинското си тяло, където всъщност намираше покой умът му. Когато се освести, откри, че е избил и десетимата под магистралата и стои изправен сред потоци кръв, обезобразени тела, откъснати глави и крайници.

Не изпита шок или страх от степента на причиненото насилие. Учуди се само, че ги е избил в безумна ярост. Ако искаше да изпълни мисията си и да Стане, трябваше да се научи да се контролира.

Използваше пирокинезата, за да подпалва телата. Обгръщаше ги с толкова силни пламъци, че дори костите им се изпаряваха. Винаги се освобождаваше от телата, върху които се упражняваше, защото не желаеше обикновените хора да знаят, че се разхожда между тях, поне докато не усъвършенства могъществото си и не се справи изцяло с уязвимостта си.

Ето защо засега се насочваше към бездомници. Дори и да се оплачеха, че ги измъчва демон, който свободно променя формата си, жалбите им щяха да прозвучат като бълнувания на умопобъркани алкохолици и наркомани. А когато изчезваха от лицето на земята, никой нямаше да се загрижи или да се помъчи да открие какво им се е случило. Но някой ден и то съвсем скоро щеше да вселява свещен ужас и да произнася божествената си присъда над хора от всички слоеве в обществото.

Затова се упражняваше.

Като фокусник, който усъвършенствува ловкостта си.

Контрол. Контрол.

На плажа крилатото същество се издигна над пясъка, откъдето се появи. Плесна криле в мрака като палава фигурка, която се връща на корниза на катедралата, която украсява. Закръжи пред прозореца и надникна вътре с огнените жълти очи.

Макари напълно безмозъчен преди Брайън да въплъти част от себе си в него, птеродактилът представляваше внушителна гледка. Огромните кожести криле раздвижваха въздуха и го държаха без усилие по въздушните течения над скалата.

Брайън усещаше очите в бурканите зад себе си. Втренчени. Те го гледаха с изумление, възхита и обожание.

— Изчезвай — заповяда той на птеродактила с театрален жест пред публиката си.

Крилатото влечуго се превърна в пясък и се посипа върху плажа.

Достатъчно игри. Имаше да върши работа.

5

„Хондата“ на Хари беше паркирана близо до кметството под една улична лампа.

Излезлите след дъжда ранни пролетни пеперуди кръжаха близо до светлината и хвърляха огромни, изкривени сенки върху колата.

Докато пресичаха тротоара към „Хондата“, Кони се обърна към Хари:

— Пак същият въпрос. И сега какво?

— Искам да отида в къщата на Ордегард и да я огледам.

— Защо?

— Нямам нишка. Но не се сещам какво друго мога да направя. Освен ако ти нямаш някаква идея.

— Да можех.

Като се приближиха до колата, Кони зърна нещо, което висеше на огледалото за обратно виждане — правоъгълно, блестящо под сенките върху предното стъкло. Доколкото помнеше, на огледалото нямаше вързан талисман или освежител на въздуха.

Кони влезе в колата първа и огледа сребристия правоъгълник преди Хари. Той се люлееше, прибързан с червена панделка към огледалото. Първоначално Кони не разбра какво представлява. Взе предмета в ръка, поднесе го към светлината и видя, че е ръчно изработена тока с югозападни мотиви.

Хари седна зад волана, тръшна вратата и забеляза предмета в ръката й.

— О, Боже — изпъшка Хари. — Исусе Христе, Рики Естефан.

6

Дъждът обрули повечето рози, но няколко оцеляха през бурята и сега се полюшваха на нощния вятър. Листенцата улавяха светлината от кухненските прозорци и сякаш я усилваха, проблясваха като радиоактивни.

Рики седеше до кухненската маса, откъдето беше махнал инструментите и материалите. Беше привършил вечерята си преди повече от час и оттогава пийваше портвайн на дребни глътки. Искаше му се да му се замая главата.

Преди раняването не беше пияница, но все пак, когато му се приискаше алкохол, пиеше текила и бира, но не повече от чашка „Соза“ и бутилка „Текате“. След коремните операции обаче дори глътка ракия или друг концентрат го удряше в сърцето и стомаха и по цял ден не можеше да се оправи. Същото беше и с бирата.