Драконови сълзи

Рики се хвърли към свода между кухнята и коридора. Риташе по пътя си влечугите, преди да се навият и да скочат върху него. Някои вече се бяха приготвили и го нападнаха, но плътните широки панталони с цвят каки го предпазиха.

Страхуваше се, че ще се промъкнат по обувките му под крачола нагоре по краката, но успя да стигне до коридора благополучно.

Змиите останаха зад него. Не го преследваха. Две тарантули паднаха от шкафа в кошмарния възел от влечуги на пода. Змиите ги нападнаха. Паяците заритаха отчаяно и изчезнаха под виещите се тела.

Туп!

Рики подскочи от изненада.

Туп!

Досега не беше свързал странния звук от тази вечер с паяците и змиите.

Туп!

Туп!

Значи някой си играеше с него, но това вече не беше игра. Беше смъртно сериозно. Невъзможно, фантастично като сън, но сериозно.

Туп!

Рики не различи източника на звука, не беше сигурен дори дали идва отгоре или отдолу. Стъклата издрънчаха, всеки удар отекваше глухо в помещенията. Усети, че се приближава нещо по-лошо от паяците и змиите, нещо, което не желаеше да среща.

Задъхан, с главата на черната змия все още върху лявата ръка, Рики тръгна към входната врата в края на коридора.

Ухапаната на две места ръка пулсираше чудовищно с всеки забързан удар на сърцето. Господи, не биваше така, лудешкият пулс само разпространяваше отровата още по-бързо, ако изобщо имаше отрова. Трябваше да се успокои, да поеме дълбоко дъх, да ходи, не да тича, да отиде при някой от съседите, да се обади по телефона на бърза помощ.

ТУП!

Можеше да се обади от спалнята, но не му се влизаше там. Вече нямаше вяра в собствения си дом. Да, може да е лудост, но къщата сякаш беше оживяла и се надигаше срещу него.

ТУП, ТУП, ТУП!

Къщата се разтърси като че ли от силно земетресение. Рики едва се удържа на краката си. Политна и се удари в стената.

Керамичната статуетка на Богородица падна от масичката, където я беше поставил като в иконостас, както правеше някога майка му. След раняването страхът го накара да прибегне до защитните средства на майка си срещу жестокостите на този свят. Статуетката се разби на пода до краката му.

Голямото кандило от червено стъкло се разтърси и замята призрачни сенки по стените и тавана.

ТУПТУПТУПТУП!

Рики стоеше на две крачки от входната врата, когато дъбовият под изскърца зловещо, надигна се и пропука гръмотевично. Той отстъпи назад.

Нещо тресна под къщата и разби пода като яйчена черупка. В първия момент прахът, треските и разпраните дъски не му позволиха да зърне това, което изникна в коридора.

После Рики различи в дупката един човек. Краката му бяха потънали в пръстта на трийсетина сантиметра под къщата. Въпреки че стоеше под Рики, мъжът изглеждаше грамаден и излъчваше заплаха. Неподстриганите коси и брада бяха невчесани и мръсни. Белези покриваха видимата част от лицето му. Черният шлифер се издуваше като мантия от вятъра, проникнал през дупката и счупените дъски.

Рики разбра, че пред него стои скитникът, който Хари беше забелязал във вихъра. Описанието съвпадаше, с изключение на очите.

От вида на гротескните очи Рики замръзна сред отломъците на Богородицата, парализиран от страх и от твърдото убеждение, че е полудял. Напразни щяха да са опитите да отстъпи или да хукне назад, защото скитникът се измъкна от дупката светкавично като змия, готова за удар. Той сграбчи Рики и го повдигна с такава нечовешка сила, че всякаква съпротива беше безсмислена. Блъсна го в стената. Можеше да счупи и гръбнака на Рики, и мазилката.

Лице в лице със скитника, чийто тежък дъх усещаше, Рики се втренчи в очите. Беше онемял от ужас. Това не бяха кървавите локви, които Хари му описа. Всъщност изобщо не бяха очи. В празните кухини се виеха две змийски глави с по две жълти очички и с трептящи раздвоени езици.

„Защо точно мене?“ — не можеше да си обясни Рики.

Като от кутийка с дяволче на пружинка, змиите изскочиха от очните кухини на скитника и ухапаха Рики по лицето.

7

Между Лагуна Бийч и Дана Пойнт Хари караше толкова бързо, че дори Кони, която иначе обичаше високите скорости и рискованите преживявания, си сложи колана и издаваше нечленоразделни звуци от уплаха при някои от най-острите завои. Колата беше негова, не служебна, затова нямаше буркан. Нямаше и сирена, но крайбрежната магистрала не беше много оживена в десет и половина вечерта във вторник и клаксонът и превключването на фаровете бяха достатъчни да разчистят пътя му.

— Може би трябва да се обадим на Рики и да го предупредим — каза Кони, докато още бяха в южната част на Лагуна.

— Нямам телефон в колата.

— Спри в някой сервиз или магазин, някъде.

— Не мога да губя време. Пък и сигурно телефонът му не работи.

— Защо?

— Ако Тик-так не иска…

Засилиха се нагоре по един хълм и прекалено бързо взеха завоя. Задните гуми се забиха в чакъла покрай магистралата и го разпръснаха под двигателя и резервоара. Задният калник забърса мантинелата, колата се върна на платното и вихрено се понесе напред, без дори да натиснат спирачките.

— Тогава да се обадим на полицията в Дана Пойнт — предложи Кони.