Драконови сълзи

Надяваше се, че ще се промъкне тихо, но когато решетката го издаде, той бутна с ръка входната врата и я отвори. Смяташе да се вмъкне снишен колкото е възможно по-бързо. Вратата се отвори надясно. Хари я блъсна с рамо. Нещо отвътре я спря, но отворът беше достатъчен. Хари влезе. Пукот. Стържене. Тропот. Вратата се отвори изцяло и разблъска по пътя някакви боклуци. Хари влетя толкова агресивно, че едва не пропадна в дупката на пода в коридора.

Припомни си разбития коридор в сградата в Лагуна над ресторанта. Но ако и тук разрушенията бяха причинени от граната, тя трябваше да е избухнала под къщата. Взривът беше избил нагоре дъските и изолационният пласт. Не се долавяше обаче овъгленият, химически дъх на бомба.

Лампата на тавана осветяваше голата земя под разбития дъбов паркет и пласта отдолу. Кандилото се държеше на самия ръб на масичката с иконостаса и червеното му стъкло хвърляше светлини и сенки.

По средата на коридора лявата стена беше опръскана с кръв, не чак потоци и все пак достатъчно за битка на живот и смърт. На пода под кървавите петна, близо до стената лежеше тялото на човек в неестествено сгърчена поза, от която смъртта личеше веднага.

Трупът се виждаше достатъчно ясно, за да може Хари без колебание да разпознае Рики. Никога преди не бе изпитвал такава болка в сърцето. Студена топка се сви в стомаха му и краката му омекнаха.

Докато Хари заобикаляше дупката на пода, Кони влезе в къщата след него. Видя тялото, не каза нищо, но посочи към свода пред дневната.

Хари изпитваше непреодолимо желание да приложи обичайната полицейска процедура, въпреки че в случая нямаше смисъл да търси убиеца. Тик-так, каквото и да представляваше, не би се крил по ъглите или скачал от задните прозорци, когато можеше да изчезне с вихър или огнен стълб. А и дори да го намереха, какво можеха да направят с оръжие? Все пак беше успокоително да работи, сякаш просто бяха първите пристигнали на обикновено местопроизшествие. Редът възтържествуваше над хаоса чрез полицията, методичността, обичая и ритуала.

Точно зад свода отляво се намираше купчина черна кал, не по-малко от стотина килограма. Човек би помислил, че е дошла изпод къщата като гейзер при взрива, но антрето и коридора не бяха опръскани. Сякаш някой внимателно беше пренесъл калта с кофи и я беше струпал върху килима в дневната.

Колкото и да беше любопитна купчината кал, Хари й хвърли само бегъл поглед и продължи напред. По-късно щеше да помисли за нея на спокойствие.

Претърсиха двете бани и спалните, но намериха само една тлъста тарантула. Хари много се стресна от паяка, едва не стреля в него. Ако насекомото беше тръгнало към него, вместо да изпълзи под шкафа, сигурно щеше да го разкъса на парчета с куршум, още преди да е осъзнал какво точно представлява.

Южна Калифорния, пустиня преди хората да я водоснабдят и да направят големи територии обитаеми, беше отличен развъдник за тарантули, но те живееха в безлюдните каньони и запустелите, обрасли в храсталаци райони. Въпреки страховития си вид, тези паяци бяха срамежливи същества, прекарваха по-голямата част от живота си под земята и рядко се показваха на повърхността и то само през размножителния период. Дана Пойнт или поне този квартал беше прекалено цивилизовано място, за да представлява интерес за тарантулите. Хари се зачуди как този паяк е стигнал чак до града — беше не на място колкото би бил и примерно един тигър.

Двамата мълчаливо обиколиха къщата още веднъж. Минаха през антрето, коридора и покрай мъртвото тяло. И най-беглият поглед показваше, че на Рики вече никой не можеше да помогне. Под краката им хрущяха парченца от керамичната религиозна статуетка.

Кухнята беше пълна със змии.

— Уф, отвратително — изпъшка Кони.

Една змия пълзеше под свода. Други две се виеха между краката на стола и масата. Повечето бяха в далечния край на помещението — преплетено гъмжило от навити влечуги. Бяха поне трийсет-четирийсет, ако не и шейсет. Няколко като че ли ядяха нещо.

Още две тарантули пълзяха близо до ръба на плот с бели плочки и гледаха гърчещите се змии долу.

— Какво по дяволите се е случило тук? — запита се гласно Хари и не се учуди, че гласът му трепери.

Змиите като че ли забелязаха Хари и Кони. Повечето не проявиха интерес, но няколко все пак се отделиха от, останалите и се плъзнаха напред да проверят.

Плъзгаща се врата отделяше кухнята от коридора. Хари побърза да я затвори.

Провериха гаража. Колата на Рики. Влажно петно върху бетона, където течеше покрива и неизсъхнала локва. Нищо друго.

Обратно в коридора Хари най-накрая коленичи до тялото на приятеля си. Беше отлагал ужасяващия оглед колкото е възможно по-дълго.

— Ще проверя дали в спалнята има телефон — каза Кони.

Хари я изгледа разтревожен:

— Телефон? Не, за Бога, да не си посмяла.

— Трябва да съобщим за убийството.

— Слушай — поде Хари, като погледна ръчния си часовник, — вече е единайсет часа. Ако се обадим, ще се вържем да стоим тук часове наред.

— Но…