Драконови сълзи

— Нямаме време за губене. И без това не мога да си представя как ще намерим Тик-так преди изгрев-слънце. Шансовете ни са нищожни. Дори и да го намерим, не зная как ще се справим с него. Все пак би било глупаво да не опитаме, нали?

— Да, прав си. Просто не ми се иска да седя и да чакам да ме очистят.

— Добре тогава. Зарежи телефона.

— Просто… просто ще те изчакам.

— Внимавай за змиите — предупреди я Хари, докато Кони тръгваше по коридора.

После се обърна към Рики.

Състоянието на трупа беше още по-лошо, отколкото очакваше. Забеляза главата на змията с впити зъби на лявата ръка и потръпна. Двойките дупчици по лицето сигурно бяха следи от ухапвания. Ръцете бяха извити назад в лакътя. Костите не бяха просто счупени, бяха направо натрошени на прах. Рики Естефан беше така пребит, че трудно можеше да се установи конкретната причина за смъртта. Все пак ако вече не е бил мъртъв, когато главата му е била извита на сто и осемдесет градуса, със сигурност е умрял в този миг. Шията беше разкъсана, по нея личаха синини, главата се люшкаше свободно, брадичката опираше върху рамото.

Очите ги нямаше.

— Хари? — извика Кони.

Загледан в празните очни кухини, Хари не можа да й отговори. Устата му пресъхна и гласът му се изгуби в сподавен вик.

— Хари, я погледни това.

Беше видял достатъчно от това, което беше изстрадал Рики, дори прекалено много. Сега гневът към Тик-так се затъмняваше само от беса, който изпитваше към самия себе си.

Хари се надигна, обърна се и видя отражението си в огледалото със сребърни украшения над иконостаса. Лицето му изглеждаше пепеляво. Приличаше на мъртвец като трупа на пода. Част от него наистина умря, когато се наведе над тялото. Сякаш беше изгубил част от себе си.

Срещна погледа си в огледалото, но веднага отмести очи настрани, за да не вижда ужаса, объркването и първобитния си гняв. Човекът в огледалото не беше този, който Хари Лайън познаваше… или искаше да бъде.

— Хари? — пак извика Кони.

Намери я в дневната, приклекнала до купчината кал. Всъщност това не беше кал, а около сто килограма влажна, пресована пръст.

— Погледни, Хари.

Кони посочи към необяснимата особеност, която не бяха забелязали при първия оглед на къщата. Купчината като цяло беше безформена, но от нея се простираше човешка ръка — не истинска, а направена от влажна пръст. Беше голяма, силна, с тъпи квадратни пръсти, оформена до най-малките подробности, сякаш изрязана от голям скулптор.

Ръката се подаваше от ръкав, също направен от пръст, но с всичко необходимо — ръб, подгъв и три копчета от пръст. Дори повърхността на материята беше изразително предадена.

— Разбираш ли нещо? — попита Кони.

— Да пукна, ако ми е ясно.

Докосна с пръст ръката и после го мушна по-силно. Не изключваше отдолу да се намира истинска ръка, покрита с пръст. Но се излъга, имаше само пръст, която се разсипа при допира. Явно беше по-крехка, отколкото изглеждаше, останаха само ръкавът и два пръста.

В паметта изплува някакъв свързан с гледката спомен и пак изчезна като бегло съзряна риба, която проблясва с всичките си цветове и потъва в мрачните дълбини на езерото. Хари гледаше остатъка от ръката и усещаше, че е на прага да разбере нещо изключително важно за Тик-так, но колкото повече се мъчеше да избистри спомените си, толкова по-напразни бяха усилията му.

— Да се махаме оттук — предложи той.

Последва Кони по коридора и не погледна към тялото.

Беше на ръба на психическия срив. Едва сдържаше гнева си. За пръв път се чувстваше така. Новите чувства винаги го тревожеха, защото не знаеше докъде ще го доведат. Предпочиташе емоционалният му живот да е спретнато подреден като папките за убийствата в службата или колекцията му от компактдискове. Още един поглед към Рики можеше да накара гнева му да прелее и да го обхване истерия. Изпитваше желание да се разкрещи, все едно на кого, да вика, докато не го заболи гърлото, а също да удари някого, да удря, да блъска и да рита. Нямаше подходящ обект и затова му се прииска да насочи гнева си към неодушевените предмети, да чупи и мачка всичко наоколо, колкото и да беше безсмислено и дори да привлече крайно нежеланото внимание на съседите. Единственото нещо, което го възпираше да не даде воля на гнева си, беше представата как би изглеждал обхванат от лудостта, с обезумели очи, освирепял. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще го види така необуздан, особено когато този някой беше Кони Гъливър.

Излязоха отвън и тя затвор и предната врата. Двамата тръгнаха по улицата.

Тъкмо стигнаха до колата, когато Хари спря и огледа квартала.

— Слушай.

Кони се намръщи:

— Какво?

— Колко е спокойно.

— Е, и какво?

— Не може да не се е вдигнал страшен шум — каза Хари.

— Взривът е разкъсал пода на коридора — съгласи се Кони, — а и той сигурно е крещял, викал е за помощ.

— Тогава защо не са дошли любопитни съседи да видят какво става? Градът не е голям, хората добре се познават и не се преструват на глухи, когато наоколо става нещо лошо. Те идват на помощ.

— А това значи, че не са чули нищо — заключи Кони.

— Как е възможно?

В близкото дърво пропя нощна птица.