Драконови сълзи

Още четири или петгодишен Брайън разбра по свой детски начин, че баба му е властническа натура, спечена и проклета и внимаваше как се държи с нея. Беше възпитан и послушен, преструваше се, че я обича, но не я допускаше до вътрешния си свят. Когато в детството му за пръв път плахо се прояви неговата особеност, беше достатъчно досетлив да скрие напъпилия си талант от нея, защото знаеше, че реакцията й може да е… опасна за него. Пубертетът доведе до растеж не само на тялото, но и на тайните му способности. Все пак ги пазеше за себе си и изучаваше силата си с помощта на малки животинки, които измираха чрез най-разнообразни и удовлетворяващи мъчения.

Преди две години, само няколко седмици след осемнайсетия му рожден ден, странната и динамична вътрешна сила пак се надигна в него, както правеше от време на време. Все още не се чувстваше достатъчно силен да се справи с целия свят, но усети, че е готов да се справи с баба Дракман. Тя седеше в любимото си кресло, вдигнала крака върху отоманка. Хрупаше сурови моркови, отпиваше от чаша минерална вода и четеше статия за смъртното наказание в „Лос Анжелис Таймс“, като добавяше искрените си коментари за необходимостта да се проявява състрадание дори към най-закоравелите престъпници. Точно тогава Брайън реши да използва отскоро придобитата си способност за пирокинеза и я подпали. Ама как само пламна! Въпреки че по костите й имаше по-малко мазнина, отколкото на един бръмбар, тя гореше като лоена свещ. Едно от железните й правила беше никога да не повишава глас у дома, но сега писъците й едва не избиха прозорците, макар и да не продължиха особено дълго. Пламъкът беше контролиран, обхвана само баба му и дрехите й, иначе едва опърли креслото и отоманката. Тялото й обаче гореше с ослепителен бял пламък и Брайън трябваше да присвива очи, докато я гледаше. Подобно на гъсеница, потопена в спирт и подпалена с кибрит, тялото на баба му съскаше, гърчеше се, разгаряше се, а после потъмня и се сбръчка. Все пак той не прекрати горенето, докато овъглените остатъци не се превърнаха в пепел, пепелта в сажди, а саждите най-накрая не изчезнаха с последно изпукване на зеленикави искри.

После измъкна Пиер от скривалището му и също го изгори.

Беше прекрасен ден.

Той сложи край на баба Дракман и нейните правила. Оттогава Брайън живееше според собствените си правила. Скоро целият свят също щеше да им се подчини.

Стана и отиде до хладилника. Беше пълен със сладкиши и други десерти. Никакви гъби, никакви диетични храни. Взе буркан маслен крем, върна се до масата и изсипа от него върху мелбата.

„Бим-бам, вещицата е мъртва, дъртата зла вещица, вещицата е мъртва“ — тананикаше си доволно Брайън.

С фалшификации в гражданския регистър успя да осигури официален смъртен акт на баба си, промени възрастта си на двайсет и една години (за да избегне съдебното назначаване на настойник) и се обяви за единствен наследник според завещанието й. Беше лесно като детска игра, защото за него не съществуваше преграда или заключена врата. Чрез Най-великата и Най-Тайната си Сила можеше да отиде където си поиска, да прави каквото му хрумне и никой не можеше да го проследи. След като стана пълноправен собственик на къщата, той поръча да я ремонтират и обзаведат по негов вкус, като премахна всичко, което можеше да му напомня за дъртата вещица и нейните моркови.

През последните две години похарчи значително повече от наследството си, но разточителството не представляваше никакъв проблем. Можеше да си набави необходимото количество пари по всяко време. Не изпадаше често в нужда, защото благодарение на Най-великата си и Най-Тайната си Сила можеше също да си вземе практически и всичко друго, без опасност да го заловят.

— За твое здраве, бабо — каза Брайън и вдигна пълната лъжица със сладолед и шоколадов крем.

Не беше способен, макар и само засега, да лекува нараняванията си или да заличава синините, но вече беше в състояние да поддържа теглото и тонуса си само чрез съсредоточаване върху този въпрос за няколко минути. Регулираше обмяната на веществата като с обикновен термостат. Тази способност му вдъхваше вяра, че след още един-два подема в растежа силата му ще му позволи да лекува нараняванията си и да стане съвършено неуязвим.

Затова въпреки огромното количество сладкиши и солени бисквити фигурата му беше стройна. Гордееше се с жилавата си мускулатура, която беше една от причините с удоволствие да се разхожда гол из къщата и да улавя неочаквано изображението си в някое от многобройните огледала.

Знаеше, че жените биха харесали тялото му. Ако жените го интересуваха, можеше да притежава която си поиска, дори без да използва необикновената си сила.