Драконови сълзи

— Можеш да изоставиш жена си и децата, без да плащаш издръжка, да завлечеш кредиторите си с милиони, да размажеш главата на някого само защото е хомосексуалист или се е държал пренебрежително…

— … да захвърлиш бебето си в кофата за боклук, защото не си убедена в радостта от майчинството — включи се Кони.

— … да укриваш данъци, да мамиш социалните грижи…

— … да продаваш наркотици на ученици…

— … да изнасилиш дъщеря си и пак да твърдиш, че жертвата си ти. Не си виновен. Каквато и жестокост да извършиш, можеш да се надяваш на съчувствие, да хленчиш, че си жертва на расизма или на обратния расизъм срещу белите, на дискриминация на основата на пола, възрастта, класата, на предразсъдъците срещу дебелите, грозните, тъпите или прекалено умните. Обрал си банката или си застрелял ченгето, защото си жертва. Има хиляди начини да бъдеш жертва. Да, разбира се, така обезценяваш искрените жалби на истинските жертви, но какво значение има това по дяволите, нали живеем само веднъж. Нека се порадваме на живота, а кой го е грижа за истинските жертви, за Бога, та нали те са губещата страна.

Хари бързо доближаваше един „Кадилак“, който караше с малка скорост.

Имаше място за изпреварване, но изведнъж пътя му запречи също толкова бавен джип с две лепенки на задното стъкло: „АЗ ПЪТУВАМ С ИИСУС“ и „БАРОВЕ, БИКИНИ И БИРА“.

Не можеше пак да пристъпи непрекъснатата линия, защото насрещното движение го заслепяваше с фаровете.

Замисли се дали да не натисне клаксона, за да накара „Кадилака“ и джипа да карат по-бързо, но нямаше търпение да ги изчака.

Банкетът до магистралата беше необичайно широк на това място и Хари се възползува от него. Увеличи скоростта, изви волана и изпревари „Кадилака“ от дясната му страна. Хари не можеше да повярва, че върши всичко това. Нито пък шофьорът на „Кадилака“. Хари погледна наляво и забеляза как човекът в другата кола го гледа изумено — смешно човече с тънки мустачки и лошокачествена перука на темето. „Хондата“ се притисна вдясно до ерозиралата пръст, обрасла с храсталаци и див бръшлян. Дори на най-широкото място колата едва се задържаше на пътя, а банкетът бързо се стесняваше. „Кадилакът“ забави, за да го пропусне. Хари натисна съединителя. Банкетът се стесни още повече. Право пред него се изпречи знак на калифорнийската пътна полиция „СПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Спирането обаче беше сигурно, ако се удареше в него. Хари рязко изви и се върна на платното. Промуши се пред „Кадилака“, овладя колата и продължи на север. Отляво се простираше огромния Тихи океан, черен като настроението му.

— Много хладнокръвно! — каза Кони.

Хари не знаеше дали тя говори саркастично или одобрително. Съществуваха и двете възможности, като се вземе предвид слабостта й към високите скорости и риска.

— Искам да кажа — упорстваше Хари, като се стремеше да поддържа гнева си, — че не искам да съм такъв, винаги да соча с пръст другите. Когато отговорността е моя, искам да се задавя с нея.

— Чух.

— Аз съм отговорен за Рики.

— Както кажеш.

— Ако бях умен, той сега щеше да е жив.

— Нямам нищо против.

— Сега тежи на съвестта ми.

— Съгласна.

— Аз отговарям.

— Сигурно съм, че ще се печеш в ада заради това.

Хари не можа да се сдържи и се изсмя. Смехът беше мрачен и за миг му се стори, че ще премине в сълзи за Рики, но Кони не му позволи.

— Цяла вечност ще киснеш в яма с кучешки бълвоч — каза тя, — ако смяташ, че си го заслужаваш.

Хари не искаше гневът му да се уталожва, но не можеше да си наложи, както всъщност трябваше. Погледна Кони и се изсмя по-силно.

Кони продължи:

— Ако си толкова лош, ще трябва да ядеш личинки и да пиеш демонска жлъчка поне хиляда години…

— Мразя демонската жлъчка…

— … и със сигурност ще трябва да позволяваш на сатаната да ти прави клизма… — Кони също се смееше. — … и да гледаш „Хъдсън Хоук“ десет хиляди пъти…

— Е, не, дори адът си има граници.

Двамата се смееха. Смехът беше отдушник на напрежението и продължи доста време.

Когато най-накрая млъкнаха, Кони първа наруши тишината:

— Добре ли си?

— Чувствам се отвратително.

— И все пак по-добре?

— Малко по-добре.

— Ще се оправиш.

— Може би — съгласи се Хари.

— Сигурна съм. Като че ли истинската трагедия е в това, че всичко се казва и отминава. Дори най-лошите рани заздравяват, отминава и най-безутешната тъга. Животът продължава, няма вечна болка, макар и понякога да ни се струва, че трябва да има.

Продължиха на север. Морето беше отляво. Отдясно се виждаха тъмни възвишения, осеяни със светлините на къщите.