Драконови сълзи

Брайън остави Сам Шамроу и погледна нафукания герой и по асоциация мръсницата-полицайка с него. Двамата седяха в „Хондата“ на героя. Завиваха по алеята нагоре по хълма към някаква модерна къща с потъмняла от времето кедрова облицовка и многобройни големи прозорци. Говореха си. Не чуваше думите им. Оживени. Сериозни. Ченгетата слязоха от колата, без да усещат, че са под наблюдение. Брайън се огледа. Позна квартала, защото бе прекарал целия си живот в Лагуна Бийч, но не знаеше чия е къщата.

След няколко минути щеше да посети Лайън и Гъливър по-пряко.

Накрая се насочи към Джанет Марко и парцаливото й дете. Те се гушеха в очукания си „Додж“ на паркинга до Методистката църква. Момчето сякаш спеше на задната седалка. Майката седеше зад волана, отпусната на облегалката и предната врата. С широко отворени очи следеше какво става около колата.

Беше обещал да ги убие призори и възнамеряваше да спази определения от самия него краен срок. Нямаше да е лесно да се справи с тях и с двете ченгета, след като изразходва толкова енергия, за да измъчва и убие Енрике Естефан. Но ако подремнеше един-два пъти до изгрев-слънце и хапнеше няколко пакета пържени картофи, бисквити и може би още една мелба, сигурно щеше да се справи с всички тях по най-възхитителен и удовлетворяващ начин.

При обичайни обстоятелства би се показал във формата на „голем“ поне два-три пъти през последните шест часа от живота на майката и сина, за да ги хвърли в неописуем ужас. Убиването представляваше чиста наслада, беше изпълнено с тръпка и водеше до оргазъм. Но часовете и понякога дните на мъчения преди повечето убийства бяха почти толкова приятни, колкото върховният миг, когато най-накрая бликваше кръвта. Страхът, ужасът и страхопочитанието, които вселяваше у добичетата, го възбуждаха. Харесваше смайването, неверието и истерията при техните жалки, но неизменни опити да се укрият. Но с Джанет Марко и момчето й трябваше да пропусне предварителната игра и да ги посети още само веднъж, на зазоряване, когато щяха да си платят с болка и кръв за това, че замърсяват земята с присъствието си.

Брайън трябваше да запази енергията си за нафуканото ченге. Искаше му се да го подложи на по-страшни мъчения от обикновено. Да го унижи. Да го пречупи. Да го превърне в хленчещо, разсополивено бебе. В наперения герой се криеше страхливец както във всички останали. Брайън смяташе да го накара да се влачи по корем, да покаже колко е слаб, да стане ясно, че не е нищо друго освен мекотело, бъзливец, който се крие зад полицейската значка и оръжието. Преди да убие двете ченгета, щеше да ги изтощи докрай, да ги разкъсва на части, да ги накара да прокълнат часа, в който са се родили.

Прекрати далековидството и се оттегли от „Доджа“ на църковния паркинг. Цялото му съзнание се върна в тялото на балкона към спалнята.

Високите вълни идваха от неосветената западна посока и се разбиваха на брега. Те му напомниха за сънуваните сияйни градове, които се подчиняваха на волята му и давеха милиони обезумели хора в потоци от стъкло и разчупена стомана.

След като завършеше Ставането, никога повече нямаше да има нужда да почива или да пести енергията си. Могъществото му щеше да се равнява на вселената — безкрайно възобновимо и неизчерпаемо.

Върна се в черната спалня и плъзна зад себе си балконската врата.

Изхлузи червения халат.

Изтегна се гол на леглото и подпря глава на две възглавници с черни калъфки, напълнени с гъши пух.

Поеми дълбоко дъх няколко пъти. Затвори очи. Отпусни тялото. Проясни мисълта. Отпусни се.

След по-малко от минута беше готов да твори. Насочи значителна част от съзнанието си към страничния двор на модерната къща с потъмнялата от времето кедрова облицовка и многобройните прозорци горе на хълма, където спря „Хондата“ на ченгето.

Най-близката улична лампа беше на половин пресечка. Отвсякъде падаха плътни сенки.

В най-закътаната част моравата се раздвижи. Тревата потъна в пръстта, сякаш работеше невидим плуг. Земята закипя с тих, припляскващ звук, сякаш се пукаха мехурите на гъсто тесто. Цялото й съдържание — трева, почва, камъни, мъртви листа, червеи, бръмбари, кутия от пури с перата и натрошените кости на папагал, заровена кой знае кога от някое дете — се надигна в черна, гъмжаща колона с размерите на едър мъж.

Първо най-отгоре се оформи главата на приведената фигура. Отначало се появи мазната невчесана коса. После брадата. Разпука се устата. Щръкнаха криви, изгубили цвета си зъби. Устни със сълзящи рани.

Едното око се отвори. Жълто. Злобно. Нечовешко.

11

Той е в тъмната алея, тича напред, търси миризмата на онова нещо, което убива. Знае, че я е загубил, но продължава да души заради жената, заради момчето, заради това, че е добро куче, добро.

Празна консерва, миризма на метал, ръжда. Дъждовна локва с мазни капчици отгоре. Във водата плува умряла пчела. Интересно. Не чак колкото умряла мишка и все пак интересно.