Драконови сълзи

По правило Хари се отвращаваше от подобни методи. За пръв път, откакто двамата работеха в екип, й позволяваше да използва шперцове. Нямаше обаче време да спазва правилата. До зазоряването оставаха по-малко от седем часа, а издирването на Тик-так не беше напреднало никак.

Къщата с три спални не беше голяма, но пространството беше добре организирано. Както отвън, така и отвътре нямаше остри ъгли. Стаите бяха със заоблени краища и в повечето от тях поне една стена беше извита. Навсякъде се виждаха закръглени, ослепително бели корнизи. Почти всички стени бяха боядисани с блестяща бяла боя и изглеждаха като перлени. Боята в трапезарията създаваше илюзията за тапицерия с бежова кожа.

Обстановката напомняше за вътрешността на кораб и целеше да успокоява, ако не и да създава уют. Хари обаче се чувстваше неспокоен, не само защото кръглоликият убиец бе живял там или защото проникнаха вътре незаконно, а поради още някакви смътни засега причини.

Може би мебелите спомагаха за засилване на опасенията му. Скандинавски стил, модерни, строги, без украшения, с жълт кленов фурнир, ъгловати, за разлика от заоблените помещения. Резкият контраст с архитектурното оформление направо бодеше очите с острите ръбове на столовете, масичките и канапето. Берберският килим беше съвсем тънък, почти не се усещаше, че не се стъпва направо на пода.

Обиколиха дневната, трапезарията, кабинета и кухнята. Хари забеляза, че по стените няма никакви произведения на изкуството. Никакви декоративни елементи. По масите нямаше нищо, с изключение на керамични лампи в черно и бяло. Никакви книги или списания.

Атмосферата беше някак монашеска, сякаш обитателят на жилището се покайваше за греховете си.

Ордегард като че ли представляваше две съвършено отделни личности. Органичните контури и материалите в къщата насочваха към силно чувствена натура, добре овладяла себе си и емоциите си, спокойна и донякъде с вкус към удоволствията. От друга страна, неумолимата еднаквост на мебелите и пълната липса на украса подсказваха, че е бил студен, груб към себе си и към останалите, затворен и замислен човек.

— Какво смяташ? — попита Кони в коридора към спалните.

— Страшничко.

— Казах ти. Но защо, по-точно?

— Контрастите са… прекалени.

— Да. И сякаш не е обитавано.

Най-накрая откриха една картина в голямата спалня срещу леглото. Била е първото нещо, което Ордерагд е виждал като се събуди и последното, преди да заспи всяка вечер. Представляваше репродукция на прочуто произведение, което Хари бе виждал, но не помнеше заглавието. Струваше му се, че художникът е Франсиско де Гойя, дотолкова знаеше от „Оценяване на изкуството 101“. Картината излъчваше заплаха, действуваше на нервите и предаваше чувство на ужас и отчаяние не на последно място заради сюжета — огромно, демонично същество, което разкъсва и поглъща окървавено и обезглавено човешко тяло.

Дълбоко смущаваща, прекрасно композирана и нарисувана, картината несъмнено беше велико произведение на изкуството, но беше по-подходяща за музей, отколкото за частен дом. Трябваше да се смали от огромно изложбено пространство със сводест таван, а тук, в стая с обикновени размери картината налагаше присъствието си. Мрачната й енергия почти парализираше.

— С кого мислиш, че се е отъждествявал? — попита Кони.

— Какво искаш да кажеш?

— Демонът или жертвата?

Хари се замисли и отвърна:

— И с двамата.

— Самоизяждане.

— Да. Собствената му лудост го е поглъщала.

— И не е могъл да спре.

— Нещо по-лошо. Не е искал. Едновременно садист и мазохист.

— Но как ще ни помогне това да разберем какво се е случило? — запита Кони.

— Никак, доколкото виждам — отбеляза Хари.

— Тик-так — обади се скитникът.

Двамата се обърнаха рязко от изненадващия нисък и стържещ глас. Скитникът се намираше само на няколко пръста разстояние. Не беше възможно да е доближил толкова безшумно, но това беше факт.

Тик-так удари с дясната ръка Хари в гърдите. Силата на удара беше като на строителен кран. Хари политна назад. Блъсна се в стената на спалнята и прозорците издрънчаха. Зъбите му изтракаха. Едва не прехапа езика си. Падна по очи, устата му се напълни с прах и власинки от килима. Помъчи се да поеме дъх.

С огромни усилия повдигна лице от килима и видя, че краката на Кони висят във въздуха. Тик-так я притискаше до стената и яростно я разтърсваше. Темето и обувките й отмерваха зловещ ритъм.

Рики, а сега Кони.

„Първо всички, които обичаш…“

Хари се изправи на четири крака. Власинките го задавиха. Кашлица продра гърдите му, сякаш ребрата стягаха сърцето и дробовете му в желязно менгеме.

Тик-так крещеше в лицето на Кони, но Хари не различаваше думите, защото ушите му пищяха.

Стрелба.

Кони беше успяла да измъкне револвера си и да го изпразни във врата и лицето на нападателя. Куршумите лекичко го олюляха, но хватката му не отслабна.

С изкривено от болката в гърдите лице Хари се подпря на семплия шкаф в модерен датски стил и с мъка се изправи на крака. Виеше му се свят и хриптеше. Измъкна револвера си, макар и да знаеше, че да се стреля срещу такъв противник е безполезно.