Драконови сълзи

Тя най-накрая повдигна лице. Десният ъгъл на устата й кървеше. Гледката накара Хари да се разтрепери от гняв и от страх. Цялата дясна страна беше зачервена, като че ли я бяха удряли жестоко и методично. Сигурно утре щеше да е огромна синина.

Ако оцелееха до утре.

— Божичко, как ми трябва сега един аспирин — промърмори Кони.

— И на мене.

От джоба на сакото Хари извади флакона „Анацин“, който взе от шкафчето й в банята преди няколко часа.

— Истински скаут — похвали го тя.

— Ще ти донеса вода.

— Мога и сама.

Хари й помогна да се изправи. От косата и дрехите й се посипаха стъкла.

Прибраха се от балкона вътре. Кони спря пред картината на стената. Обезглавеният човешки труп. Гладният демон с безумен втренчен поглед.

— Тик-так имаше жълти очи — промълви тя, — не като преди, когато просеше пред ресторанта. Жълти очи, ярки, не със зеници, а с черни цепки.

Тръгнаха към кухнята да налеят вода и да изпият лекарството. Хари изпита ирационалното чувство, че очите на демона от картината на Гойя се обърнаха да ги проследят и че чудовището излезе от картината и ги проследи в къщата на мъртвеца.

Четвърта част

1

Понякога, когато се уморяваше от използването на мощта си, Брайън Дракман изпадаше в лошо настроение. Не му харесваше нищо. Ако нощта беше хладна, приискваше му се да е топло, ако беше топло, искаше да е хладно. Сладоледът беше прекалено сладък, царевичните пръчици прекалено солени, шоколадът прекалено шоколадов. Дрехите, дори коприненият халат, дразнеха кожата му, но пък гол се чувстваше уязвим и му беше неприятно. Не искаше да остава вкъщи, не му се излизаше. Поглеждаше се в огледалото и не харесваше вида си, а застанал пред бурканите с очите, имаше чувството, че го гледат с насмешка, а не с обожание. Знаеше, че му трябва сън, за да, възстанови силите си и да оправи настроението си, но ненавиждаше света на сънищата точно толкова, колкото света наяве.

Придирчивостта достигаше до свадливост. Нямаше с кого да се скара в крайбрежното си убежище и затова не можеше да намери отдушник. Ядът преминаваше в сляпа ярост.

Прекалено изтощен да изразходва гнева във физическа работа, Брайън седна гол в черното си легло, облегнат на черните копринени възглавници и се остави яростта да го завладее. Сви юмруци до бедрата и почна да свива още по-силно, докато ноктите не се забиха болезнено в дланите и мускулите на ръцете не го заболяха. Заудря бедрата с кокалчетата, за да боли повече, после корема и гърдите. Зарови пръсти в косата си и задърпа кичурите, докато му потекоха сълзи.

Неговите очи. Изкриви пръсти и притисна нокти към клепачите. Помъчи се да събере достатъчно смелост, за да изтръгне очите си и да ги смачка в юмруците си.

Не разбираше защо го обхваща такъв порив да се ослепи, но не можеше да се бори с него.

Обзе го ирационално чувство.

Зави, отметна глава отчаяно и я заудря в черните завивки. Риташе, мяташе се, пищеше, плюеше, кълнеше с такава стръв и злоба, че сякаш го бе обзел дяволът. Проклинаше света и себе си, но най-много проклинаше кучката, разгонилата се кучка, тъпата омразна разгонила се кучка. Майка му.

Неговата майка.

Гневът бързо премина в жалостива мъка. Яростните викове и изпълнените с омраза писъци затрептяха в отчаяни хълцания. Сви се като зародиш в утробата, сгуши изтерзаното, обхванато от болката тяло и заплака със същата сила, с която преди малко крещеше и се мяташе. Самосъжалението му беше не по-малко страстно от беса.

Не беше честно, никак не беше честно това, което се очакваше от него. Трябваше да Стане, без компанията на брат, без напътстващата ръка на баща-дърводелец, без милостивата нежност на майка. При своето Ставане Иисус се е радвал на съвършената любов на Мария, но сега нямаше Богородица, до него не стоеше Мадона. Имаше само сбръчкана вещица, умопомрачена от неутолимия си апетит и прищевки, която го беше отблъснала с омраза и страх и нямаше нито сили, нито желание да го приласкае. Беше толкова нечестно, чудовищно несправедливо. Трябваше да Стане и да преобрази света без обожаващи го ученици, както при Христос и без майка като Мария, Кралицата на ангелите.

Постепенно отчаяното хълцане затихна.

Сълзите пресъхнаха.

Брайън лежеше мъчително самотен.

Имаше нужда от сън.

Откакто поспа за последен път, създаде „голем“ да убие Рики Естефан, построи още един „голем“ да завърже сребърната тока на огледалото на „Хондата“ на Лайън, упражни се в божествена мощ, като вдъхна живот на летящото влечуго на плажа и създаде още един „голем“ да тероризира фукливото ченге и партньорката му. Освен това използва своята Най-велика и Най-Тайна сила да пусне паяци и змии в кухненските шкафове на Рики Естефан, да постави счупената глава на религиозната статуетка в стиснатата ръка на Кони Гъливър и да подлуди Лайън, като го върна три пъти на кухненския стол в три различни пози на самоубиец.

Брайън се изкиска при спомена за пълното объркване й страха на Хари Лайън.

Тъпо ченге. Голям герой, няма що. Едва не се подмокри от ужас.

Брайън се изкиска още веднъж. Обърна се и зарови лице във възглавницата, за да задуши кикота.