Драконови сълзи

Странният миризлив човек е в далечния край на алеята, в ъгъла, седнал е на земята между два храста, облегнат на стената на мястото с храната. Яде от плик и отпива от голямо шише. Мирише на кафе. Храна.

Храна.

Запътва се към миризливия, защото може би ще успее да получи още нещо за ядене, но изведнъж спира, защото подушва лошото нещо. Върху смрадливия. Но и в нощния въздух. Миризмата пак е много силна, студена и ужасна, носи се от нощния вятър.

Нещото, което убива, пак е навън.

Вече не маха с опашка, обръща гръб на миризливия и забързва по нощните улици. Следи миризмата сред хилядите други, върви натам, където изчезва земята, където има само пясък и после вода, към бучащото, студено, много тъмно море.

3

Съседите на Джеймс Ордегард, също както съседите на Рики Естефан, не бяха чули нищо. Нямаше никаква реакция на стрелбата и счупените стъкла. Когато Хари отвори предната врата и се огледа по улицата, нощта изглеждаше спокойна. От далечината не долитаха сирени.

Сякаш сблъсъкът с Тик-так беше в сън, сънуван само от Хари и Кони. Ала те разполагаха с достатъчно доказателства, че е станал наяве — празните гилзи от изстреляните куршуми, изпочупените стъкла на вратата към балкона в спалнята, порязвания, драскотини и натъртени места, които щяха да станат синини.

Първият порив на Хари, а и на Кони, беше да се махнат колкото е възможно по-бързо, преди да се е върнал скитникът. Но и двамата знаеха, че Тик-так лесно ще ги намери и другаде, а им се искаше да си изяснят последиците от сблъсъка с него.

Пак в спалнята на Джеймс Ордегард под зловещия поглед на демона от картината на Гойя, Хари потърси още едно доказателство. Кръв.

Куршумите на Кони улучиха Тик-так поне три, ако не и четири пъти и то от близко разстояние. Те отнесоха част от лицето му и го раниха тежко в гърлото. А след като скитникът хвърли Кони през плъзгащата се стъклена врата, Хари изстреля два куршума в гърба му.

Би трябвало навсякъде да е оплискано с кръв като бар, залян с бира след пиянско сбиване. Ала по стените и по килима нямаше нито капчица.

— Е? — попита Кони от вратата с чаша вода в ръка. Хапчетата бяха заседнали в гърлото й. Тя се мъчеше да преглътне тях или пък заседнала буца страх, въпреки че обикновено се справяше лесно със страха. — Намери ли нещо?

— Няма кръв. Само тази… кал или пръст.

Стри я между пръстите си — на пипане и по миризмата наистина беше влажна пръст. Частици от нея бяха пръснати по килима и леглото.

Хари обиколи стаята приведен. Спираше при по-големите бучки и ги опипваше.

— Времето лети — забеляза Кони.

— Не ми казвай колко е часът — каза й Хари, без да я поглежда.

Все пак тя не се въздържа.

— Няколко минути след полунощ. Вещерски час.

— Разбира се.

Хари продължи да търси. В една от бучките намери червей. Беше още влажен и блестеше, но беше умрял.

Изрови топче разложена растителност, която приличаше на листа от фикус. Те се разцепиха като столистно тесто, а в средата се показа черно бръмбарче със сковани крачка и зелени като изумруди очи.

До едно от нощните шкафчета Хари откри леко обезформен куршум от тези, които Кони изстреля в Тик-так. По него беше полепнала влажна пръст. Хари го взе, завъртя го между пръстите си и го загледа замислено.

Кони се приближи, за да погледне какво е намерил.

— Разбираш ли нещо?

— Не съм съвсем сигурен… макар че…

— Какво?

Хари се поколеба, пак погледна пръстта по килима и леглото.

Припомняше си някои предания — почти приказки, но с по-силен религиозен оттенък, отколкото приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Като че ли бяха еврейски по произход. Легенди за кабалистичната магия.

— Ако съберем цялата разхвърляна наоколо пръст и я притиснем здраво… смяташ ли, че по количество точно ще запълни дупката в гърлото и раната по лицето? — попита Хари.

Кони намръщено отвърна:

— Може би. Е… какво искаш да кажеш?

Хари се изправи и пъхна в джоба си куршума. Знаеше, че няма нужда да й припомня за необяснимата купчина пръст в дневната на Рики Естефан или изящно оформените ръка и ръкав, които се подаваха от нея.

— Не съм още съвсем сигурен. Трябва да помисля още малко.

Минаха през къщата на Джеймс Ордегард и угасиха светлините. Мракът зад тях сякаш беше одушевен.

Отвън океанският въздух плакнеше среднощния свят, но не го очистваше. Хари винаги бе усещал свежестта и чистотата на тихоокеанския бриз, но сега не го възприемаше така. Беше изгубил вяра, че силите на природата неотменно слагат ред в житейския хаос. Тази нощ прохладният вятър му напомняше за нечисти неща: гранитни надгробни плочи, оголени кости във вечната прегръдка на ледената пръст, лъскави крила на бръмбари, които се хранят с мърша.

Чувстваше се смазан и уморен. Може би изтощението обясняваше мрачните, зловещи мисли. Каквато и да бе причината, Хари все повече се доближаваше до убеждението на Кони, че естественият порядък на нещата е всъщност хаосът, че не можеш да го овладееш, а можеш само да се плъзгаш по ръба на страховитата му смъртоносна вълна.