Драконови сълзи

— Но разликата е много голяма, огромна — при тебе е плакат с пейзаж от птичи поглед, ярък, жизнерадостен, с подчертано чувство за свобода. Изобщо не прилича на демона, който дъвче човешки тела.

— Не съм съвсем сигурна. Картината в неговата спалня е за смъртта, за човешката съдба. А моят плакат може би пък не е чак толкова жизнерадостен. Може би и той е за смъртта, за падането, без да се отвори парашутът.

Хари извърна поглед към нея. Кони не го гледаше. Беше отметнала глава назад, със затворени очи.

— Не си по-склонна към самоубийство от мене — възрази й Хари.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Дрън-дрън.

Хари спря на червен светофар по магистралата и пак я погледна. Тя още не беше отворила очи.

— Кони…

— Винаги съм търсела свободата. А коя е най-висшата свобода?

— Казвай.

— Най-висшата свобода е смъртта.

— Не ми дрънкай фройдистки приказки, Гъливър. Едно от нещата, които много харесвам у тебе е, че не се опитваш да правиш психоанализа на всеки.

Кони събра сили да се усмихне. Явно си спомни, че му бе казала същото в закусвалнята, след като Хари застреля Ордегард, когато се чудеше дали е толкова твърда, колкото изглежда.

Кони отвори очи и каза:

— Зелено.

— Не съм готов да тръгна.

Тя го изгледа.

— Първо искам да разбера дали ме поднасяш или наистина смяташ, че имаш нещо общо с изрод като Ордегард.

— Питаш за глупостите ми, че трябва да обичаш хаоса и да го приемаш? Е, сигурно е така, ако трябва да оцелееш в този шибан свят. Но тази вечер се замислих, че може би обичах да се плъзгам по гребена на вълната с тайната надежда, че тя ще ме погълне.

— Обичах?

— Струва ми се, че хаосът вече не ми е по вкуса.

— Заради Тик-так ли?

— Не. Просто… знаеш ли, веднага след работа, преди да изгори апартамента ти и всичко да се обърка, открих една причина да осмисля живота си, за която не съм и подозирала.

Светофарът пак светна червено. Няколко коли вихрено минаха по магистралата. Кони ги проследи с поглед.

Хари не проговори, защото се страхуваше, че ако я прекъсне, тя нямаше да довърши започнатия разговор. През изминалите шест месеца полярно студената й сдържаност изобщо не проявяваше признаци на стопяване до краткия миг в нейния апартамент, когато като че се канеше да сподели нещо лично и съкровено. После бързо пак охладня, ала сега ледът сякаш се пропукваше. Толкова му се искаше да го допусне в своя свят, че силата на желанието му явно показваше колко силна нужда изпитва от общуване и колко добре Кони досега е прикривала интимните си преживявания. Хари бе готов да прекара последните шест часа от живота си на този светофар, ако е необходимо, за да разбере особената жена, която той бе сигурен, че се крие зад твърдата броня на опитен полицай.

— Имала съм сестра — почна да разказва Кони, — едва тази вечер узнах за нея. Умряла е. Преди пет години. Но е родила дете. Дъщеричка. Елинор. Ели. Сега вече не искам да бъда погълната от вълните, не ми се плъзга по гребена на хаоса. Само искам да получа възможност да видя Ели, да я опозная, да разбера мога ли да я обичам, макар и отсега да ми се струва, че ще мога. Сигурно това, което ми се случи в детството, не е прегорило в мене способността да обичам. Вероятно съм способна не само да мразя. Трябва да разбера. Това е най-силното ми желание.

Хари беше изумен. Ако я беше разбрал правилно, тя изобщо не бе изпитвала нищо подобно на любовта, която той вече изпитваше към нея. Нямаше обаче значение. Независимо от съмненията й, той бе сигурен в способността й да обича и в това, че ще намери място за племенницата си в своето сърце. И ако можеше да направи това за едно момиченце, защо да не го направи и за него?

Кони срещна погледа му и се усмихна:

— Божичко, човек ако ме слуша, ще реши, че съм като онези невротички, които се изповядват в следобедните предавания по телевизията.

— Нищо подобно. Аз… аз искам да те чуя.

— Остава да ти кажа колко обичам да правя секс с мъже, които се обличат като майките си.

— Наистина ли?

— Не съм никакво изключение — изсмя се Кони.

Хари искаше да разбере какво значат думите й „това, което ми се случи в детството“, но не посмя да попита. Преживяното може и да не беше нейната същност, но поне така смяташе Кони, и тя щеше да го сподели само по свое желание. Освен това в главата му напираха още хиляда, десет хиляди други въпроси и ако почнеше, наистина щяха да останат на кръстовището, докато не дойдат изгрева, Тик-так и смъртта.

Светофарът показваше зелено. Хари навлезе в кръстовището и зави надясно. На две пресечки в северна посока спря пред „Грийн Хаус“.

Двамата с Кони излязоха от колата и Хари забеляза мръсен скитник в сянката на ъгъла до ресторанта, близо до алеята, която завиваше към задната част на сградата. Не беше Тик-так, беше по-дребен и жалък на вид екземпляр. Седеше между два храста, пиеше горещо кафе от термос и яростно мърмореше нещо под носа си.