Драконови сълзи

На Брайън му се искаше майка му да дойде и да види очите, които го обичаха, обожаваха, почитаха и не можеха да се отделят от него.

Ала тя не можеше да погледне и да види, разбира се. Упоритата сбръчкана вещица пак щеше да се уплаши от него. Той я отвращаваше, макар и дори на нея би трябвало да е ясно, че той Става личност с трансцендентна духовна власт, съдник с меч, подбудител на Армагедон, спасител на света, заразен от прекалено много хора.

Върна сините очи в буркана и завинти капака.

Бе задоволил един вид глад с бисквити и пържени картофи, друг глад като разкри величието си пред паството в бурканите и видя страхопочитанието им. Сега беше време да поспи малко и да презареди акумулатора — изгревът наближаваше и той трябваше да изпълни обещанието си.

Мушна се в неподредените постелки и посегна да угаси нощната лампа, но се отказа. Лишените от тела обожатели в бурканите можеха да го виждат по-добре, ако стаята не бе изцяло затъмнена. Мисълта, че ще му се възхищават и обожават, дори когато спи, му доставяше удоволствие.

Брайън Дракман затвори очи, прозя се и почти мигновено заспа както винаги. Сънища: разпадат се големи градове, горят къщи, рухват паметници, масови гробници от натрошен бетон и стоманени конструкции, докъдето виждат очите, а небето е затъмнено от орляците прииждащи лешояди.

5

Той тича в тръс, после забавя стъпката и накрая уморено пълзи под сенките, докато все повече се доближава до нещото, което убива. Миризмата е силна, остра, гадна. Не на мръсно като онзи смрадлив човек. Различна е. И посвоему по-лоша. Интересно.

Не го е страх. Не го е страх. Не го е страх. Той е куче. Има остри зъби и нокти. Силен е и бърз. Да души и да проследява, е в кръвта му. Той е куче, хитро и безпощадно и не бяга от нищо. Роден е да преследва, не да бъде преследван. Гони безстрашно всичко, което си поиска, дори котки. Дори да драскат носа му, да го хапят и да го унижават, все пак той преследва котките без страх, защото е куче, може би не чак толкова хитър като котките, но той е куче.

Минава покрай редица гъсти олеандри. Красиви цветове. И плодове. Плодовете не се ядат. От тях ти става лошо. Познава се по миризмата. Също листата. И цветовете.

Цветовете никога не се ядат. Веднъж опита. Но в цвета имаше пчела, оттам влезе в устата му, забръмча и го ужили по езика. Много лош ден, по-зле от котките.

Продължава да пълзи. Не го е страх. Не. Не. Той е куче.

Място, където има хора. Високи бели стени. Тъмни прозорци. Близо до покрива има квадратче бледа светлина.

Промушва се покрай мястото.

Тук миризмата на лошото нещо е силна и все повече се засилва. Почти изгаря носа. Като амоняк, но не съвсем. Студена миризма, мрачна, по-студена от лед и по-тъмна от нощта.

Спира на половината път покрай високата бяла стена. Ослушва се. Души.

Не го е страх. Не го е страх.

Нещо отгоре изкрещява: „Ухуууууууууу“.

Страх го е. Врътва се и се затичва обратно.

Ухууууууууууууу.

Чакай. Звукът му е познат. В нощта лети сова и търси плячка.

Уплаши се от една сова. Лошо куче. Лошо куче. Лошо.

Спомни си момчето. Жената и момчето. Пък и… миризмата, мястото, мигът са интересни.

Пак се връща и пълзи покрай мястото, където има хора, бели стени, бледа светлинка отгоре. Стига до желязна ограда. Тясно е да се промуши. Не чак толкова като тръбата, където гониш котката, заклещваш се, котката продължава, а ти се извиваш, риташ, мъчиш се дълго в тръбата, мислиш, че никога няма да се освободиш и после се сещаш, че котката може да се върне по тъмната тръба и да издраска с нокти носа ти, а ти си безпомощен и неподвижен. Тясно е, но не чак толкова. Завърта се, рита със задните крака и се промушва.

Стига до края на мястото, завива и вижда нещото, което убива. Зрението му не е така остро като обонянието, и все пак различава мъж, млад на вид. Знае, че е лошото нещо, защото издава странната тъмна и студена миризма. Преди изглеждаше различно, не беше млад човек, но миризмата е същата. Със сигурност това е нещото.

Замръзва.

Не го е страх. Не го е страх. Той е куче.

Лошото нещо, което е млад мъж върви към мястото, където има хора. Носи торби с храна. Шоколад. Сладкиши. Пържени картофи.

Интересно.

Дори лошото нещо яде. Било е отвън, яло е и сега влиза вътре. Може би част от храната е останала. Може да помаха с опашка, да изскимти дружелюбно, да седне и да изпроси нещичко вкусно да, да, да, да.

Не, не, не, не. Лоша идея.

Но пък има шоколад.

Не. Забрави за него. От такива лоши идеи ти одраскват носа. Или нещо по-лошо. Умряло като пчелата в локвата или мишката в канавката.

Нещото, което убива, влиза вътре и затваря вратата. Страшната му миризма отслабва.

Също и миризмата на шоколад. Е, няма как.

Ухууууууууу.

Това е само сова. Кой ще се уплаши от сова? Не и куче.