Драконови сълзи

Сред повехналите и пожълтели растения трийсетина клиенти пиеха, бъбреха и слушаха джаз в изпълнение на квартет. Музикантите свиреха умерено осъвременени аранжименти на прочути парчета от златния век на джаза. Две двойки, които не осъзнаваха, че музиката е по-приятна за слушане, смело танцуваха на не особено мелодичната музика с непрекъснато сменящ се ритъм и импровизации, които биха затруднили дори Фред Астер или Баришников.

Когато Хари и Кони се появиха на входа, управителят на салона ги изгледа подозрително. Беше на трийсет и няколко години, с костюм марка „Армани“, ръчно рисувана копринена вратовръзка и красиви обувки, които изглеждаха толкова меки, сякаш бяха направени от кожата на неродено теле. Имаше маникюр, зъбите му бяха безупречно направени, косата фризирана. Той даде дискретен знак на един от барманите, несъмнено да му помогне да изхвърли натрапниците на улицата.

С изключение на засъхналата кръв в ъгълчето на устата и синината, която вече почваше да се оформя от едната страна на лицето й, Кони изглеждаше сравнително прилично, макар и с малко поомачкани дрехи. Хари обаче представляваше жалка гледка. Дрехите му бяха провиснали и обезформени от дъжда. Гънките по тях бяха повече от бръчките по египетските мумии. Иначе бялата риза сивееше, цялата на петна и миришеше на пушек от пожара в дома му. Ожулени, смачкани и кални обувки. Влажна кървава драскотина с размер на четвърт долар на челото. Небръснат от осемнайсет часа. Кални ръце от ровенето на купчината пръст на моравата при къщата на Джеймс Ордегард. Хари разбираше, че с този външен вид се намира на опасно близко разстояние по социалната стълбица от скитника пред бара, когото Кони заплаши с принудително лечение, само на едно-две стъпала над него, но под унищожителния поглед на управителя усети, че се сгромолясва още по-ниско.

Само ден по-рано Хари би се ужасил до смърт от мисълта, че може да се появи на публично място в такъв вид. Сега обаче не му пукаше особено. Прекалено погълнат бе от тревогата как да оцелее и нямаше време да проявява придирчивост към прическата си или към вида на дрехите.

Още преди да ги изхвърлят безславно от „Грийн Хаус“, двамата мълниеносно показаха служебните си карти.

— Полиция — заяви Хари.

Нищо не действува по-ефикасно от служебната карта — нито шперц, нито парола, нито доказана синя кръв, нито кралски произход. Вярно, пред нея вратите най-често се разтварят неохотно и все пак не се хлопват.

Помогна също характерът на Кони:

— Не само полиция — допълни тя, — ами вбесена полиция след отвратителен ден. Не сме в настроение да отказват да ни обслужат, само защото някакъв нафукан тъпанар си въобразява, че можем да обидим отбраната му клиентела.

Любезно ги поканиха на ъглова маса, която случайно бе в сянката и далеч от повечето клиенти.

Сервитьорката пристигна веднага, съобщи, че се казва Бамби, набърчи носле, усмихна се и взе поръчките. Хари помоли за кафе и сандвич със сирене.

Кони пожела нейния сандвич с малко синьо сирене и много суров лук.

— Кафе и за мене и освен това два двойни коняка „Реми Мартен“ — поръча тя и се обърна към Хари. — Строго погледнато, не сме на работа. Ако се чувстваш така отвратително като мене, имаш нужда от нещо по-силно от кафе и сандвич.

Докато чакаха сервитьорката да изпълни поръчката, Хари отиде до тоалетната, за да измие окаляните си ръце. Наистина се чувстваше отвратително, както подозираше Кони, а огледалото показа, че изглежда дори по-зле, отколкото се чувства. Не можеше да повярва, че посивялото лице с хлътнали очи и отчаян поглед е неговото.

Енергично затърка ръцете си, но част от мръсотията упорито остана под ноктите и по кокалчетата. Сякаш беше автомонтьор.

Наплиска се със студена вода, но видът му не се освежи или ободри. Тежкият ден бе оставил своя отпечатък може би завинаги. Загубата на къщата и всички вещи, потискащата смърт на Рики и странната верига от свръхестествени събития бяха разклатили вярата му в разума и реда. Сегашното му мрачно изражение можеше да се запази задълго, при положение, че не му оставаха само няколко часа живот.

Объркан от необичайния си образ, едва не помисли огледалото за вълшебно както често става в приказките — врата към друг свят, прозорец към миналото или бъдещето, затвор за душата на злата царица, вълшебно говорещо огледало като в приказката за Снежанка, което казало на злата й мащеха, че не е най-красивата на света. Хари сложи ръка върху огледалото, топлите му пръсти докоснаха студените си изображения, но не се случи нищо свръхестествено.

Все пак като се имат предвид последните дванайсет часа, не беше лудост да очаква вълшебство. Сякаш бе попаднал в капана на някаква приказка, нещо като по-мрачен вариант на „Червените обувчици“, където героите са подложени на ужасни физически мъчения и накрая са възнаградени с щастие, но не на този свят, а в рая. Сюжетът е доста незадоволителен, ако не си съвсем сигурен, че раят е горе на небето и те чака.