Драконови сълзи

— Нещо много повече от предчувствие. Наречи го „полицейски инстинкт“.

Кони се загледа втренчено в него, после кимна:

— Добре. Помниш ли как изглеждаше?

— Доста ясно, струва ми се. Може би на около деветнайсет години, във всеки случай не повече от двайсет и една.

— Височина?

— Два-три сантиметра по-нисък от мене.

— Тегло?

— Към шейсет и няколко килограма. Слаб. Не, не е така, не слаб, не хилав. Слаб, но мускулест.

— Цвят на кожата?

— Светъл. Прекарва повечето време в затворени помещения. Гъста коса, тъмнокестенява или черна. Хубаво момче, прилича малко на Том Круз, но в него има нещо ястребово. Необикновени очи. Сиви. Сякаш сребърни с капка по-тъмен оттенък.

— Мисля си — предложи Кони, — защо не отскочим до Нанси Кан. Тя живее тук, в Лагуна Бийч…

Нанси беше художничката, която работеше в тяхната служба и рисуваше портрети по словесни описания. Притежаваше дарбата да слуша и правилно да тълкува нюансите в свидетелските описания на заподозрените. Скиците й с молив често се оказваха забележително сполучливи портрети на заловените престъпници.

— … ти ще й опишеш момчето, тя ще го нарисува, ще занесем портрета на полицията в Лагуна и ще питаме дали познават този малък негодник.

— Ами ако не го познават? — усъмни се Хари.

— Тогава ще тръгнем от врата на врата и ще показваме рисунката.

— От врата на врата ли? Къде?

— По къщите и апартаментите в квартала, където си го срещнал. Възможно е да живее в съседство. Дори да не е така може би често ходи натам, има приятели в квартала…

— Това момче няма приятели.

— … или роднини. Някой може да го разпознае.

— Хората няма да се зарадват, че ги будим посред нощ.

Кони се намръщи.

— Да не искаш да чакаме изгрева?

— Май че не.

Оркестърът пак заемаше мястото си.

Кони преглътна остатъка от кафето, бутна стола, изправи се, извади сгънати банкноти от джоба си и хвърли няколко на масата.

— Нека платя половината — предложи Хари.

— Аз черпя.

— Не, наистина, трябва да платя половината.

Кони го изгледа подигравателно.

— Искам да са ми чисти сметките с всички. Нали знаеш — настоя той.

— Един път пристъпи правилата, Хари. Объркай сметките. И знаеш ли какво… ако пукне зората и се събудим в ада, ти ще черпиш на закуска.

Тя се запъти към вратата.

Управителят с костюма „Армани“ и ръчно рисуваната копринена връзка благоразумно се скри в кухнята, като я видя да се приближава.

Хари тръгна след Кони и погледна часовника си. Беше един часа и двайсет и две минути след полунощ.

Оставаха може би пет часа до зората.

8

Върви през нощния град. Хората в тъмните си места спят около него.

Прозява се и се чуди дали да не легне под някой храст и да се наспи. В сънищата се появява друг свят, хубав свят. Там той има семейство, което живее на топло и му се радва, храни го всеки ден, играе с него винаги, когато му се играе, нарича го Принс, взема го на разходка с колата, позволява му да показва глава през прозореца и ушите му да се ветреят, никога не го рита. Светът в сънищата е добър, въпреки че дори в него не може да улови котка.

После си спомня младия човек, който е лошото нещо, черното място, очите на хора и животни без тела и вече не му се спи.

Трябва да направи нещо, но не знае какво. Усеща, че лошото нещо ще нарани жената и момчето и то много зле. В него има много гняв. Омраза. Би им подпалило козината, ако имаха козина. Той не знае защо. Не знае кога, как или къде. Но трябва да направи нещо, да ги спаси, да бъде добро куче, добро.

И така…

Направи нещо!

Добре.

И така…

Докато размишлява как да постъпи с лошото нещо, може да потърси още малко храна. Може усмихнатият дебел мъж да му е приготвил остатъци зад мястото, където хората ядат. Може би още стои пред отворената врата, оглежда се и търси приятелчето, за да го приюти на топло, да го храни всеки ден, да си играе с него всеки път, когато на него му се доиграе, да го води на разходка с кола и да му позволява да провира глава през прозореца.

Сега бърза. Мъчи се да подуши дебелия. Стои ли отвън? Чака ли го?

Души неуморно, минава покрай кола, която мирише на ръжда, смазка и бензин и е паркирана на голямо празно пространство. После дори през затворените прозорци долавя миризмата на жената и момчето. Спира и поглежда. Момчето спи, не се вижда. Жената е облегната на вратата, главата й е опряна на прозореца. Будна е, но не го забелязва.

Може би дебелият мъж ще хареса жената и момчето, ще приюти всички в своето място и могат да си играят заедно всички, да ядат, когато им се прииска, да се разхождат с коли и да показват главите си от прозореца, да се замайват от миризмите, които носи вятърът. Да, да, да, да, да, да. Защо не? В света на сънищата има семейство. Защо да няма и в този свят?

Развълнуван е. Това е хубаво. Наистина е хубаво. Усеща прекрасното нещо някъде съвсем наблизо, зад ъгъла. Винаги си е знаел, че ще дойде. Добре. Да. Добре. Да, да, да, да, да.

Мястото, където хората ядат с чакащия дебел човек не е далече от колата, затова може би трябва да залае, за да го видят жената и момчето и да ги заведе при дебелия.

Да, да, да, да, да, да.