Драконови сълзи

„Или на боклуци, понесен от вихъра или огнен стълб“ — помисли Хари.

— Добре, чакай, нека поговорим — обади се Кони. — Успокой се, Сами, хайде да поприказваме. Извинявай за това, което ти казах, наистина. Само се успокой!

Сами сигурно бе решил, че тя се преструва и се мъчи да му отвлече вниманието, защото не отговори на неочакваната проява на интерес и загриженост от нейна страна. Той запристъпва смутено. Дрехите му се ветрееха на мършавото тяло. Приличаше на плашило, блъскано от вятъра на празника Вси светии.

— Извънземни, глупачко, извънземни, извънземни, извънземни!

Хари хвърли поглед към „Грийн Хаус“ и видя пет-шест души, които зяпаха през прозорците към тях.

Представи си каква гледка представляват тримата — раздърпани, разгорещени, разкрещели се за извънземни. Изживяваше може би последните си часове, преследваше го нещо паранормално и невероятно зло, но поне за миг отчаяната му борба да оцелее се превърна в уличен фарс.

Добре дошли в деветдесетте години. Америка в края на хилядолетието. Господи!

До тях долиташе музика. Квартетът изпълняваше суинг, като че „Канзас Сити“, но в някакъв странен аранжимент.

Сред застаналите до прозореца беше и управителят в костюма марка „Армани“. Вероятно в момента се проклинаше, че е повярвал на фалшиви карти и всеки момент щеше да повика истинската според него полиция.

Една преминаваща кола намали ход, шофьорът и пътникът до него зяпнаха.

— Тъпачка, тъпачка, тъпачка! — крещеше Сами към Кони.

Кучето захапа десния крачол на Хари и едва не го събори на земята. Той се олюля, но запази равновесие и успя да се изтръгне поне от Сами. Кучето го задърпа с всички сили. Хари се дръпна и по чудо не падна, когато кучето рязко го пусна.

Кони все още се мъчеше да успокоява Сами, а той непрекъснато повтаряше, че тя е тъпачка, но поне нямаше изгледи да се сбият.

Кучето затича в южна посока, спря на няколко крачки под една улична лампа, погледна назад и излая. Вятърът разроши козината и опашката му. То се премести малко по-нататък, този път спря в сянката и пак излая.

Сами забеляза, че кучето отвлича вниманието на Хари и гласът му стана подигравателен, саркастичен:

— О, разбира се, така е, обръщаш по-голямо внимание на проклетото куче, отколкото на мене! Кой съм аз в края на краищата, уличен боклук, едно куче е по-важно от мене, защо да слушаш измет като мене. Хайде, Тими, хайде, виж какво иска Ласи, може би татко е затиснат от преобърнат трактор на проклетото шосе! — Сами почна да имитира репликите от известния филм.

Хари не можа да сдържи смеха си. Никога не би очаквал подобни думи от човек като Сами. Чудеше се какво ли е правил, преди да стигне до улицата.

Кучето изквича умолително и смехът на Хари секна. Подви рунтавата си опашка, наостри уши, вдигна въпросително глава и я завъртя. Почна да души нощния въздух.

— Става нещо — каза Кони и тревожно се огледа по улицата.

Хари също усети. Имаше промяна във въздуха. Особено налягане. Нещо. Полицейски инстинкт. Полицейски и кучешки инстинкт.

Кучето подуши нещо и зави от страх. Завъртя се на тротоара, щракна с челюсти във въздуха и после затича към Хари. За миг му се стори, че ще го блъсне да седне на земята, но кучето се стрелна към „Грийн Хаус“, мушна се в лехата пред входа и се скри сред азалиите. Виждаха се само очите и носа му.

Сами последва примера на кучето, обърна се и хукна към близката алея.

— Хей, накъде, чакай! — развика се Кони и се затича след него.

— Кони — обади се Хари с предупредителна нотка, макар и да не знаеше за какво точно я предупреждава, но усещаше, че никак не е хубаво да се разделят точно в този момент.

— Какво? — обърна се тя към него.

Зад нея Сами изчезна на завоя.

Точно тогава всичко спря.

Един камион на пътна помощ, който очевидно беше тръгнал да изтегли закъсал шофьор и тежко се изкачваше по южното платно на крайбрежната магистрала, изведнъж спря точно под върха, без да изскърцат спирачки. Ръмжащият мотор замлъкна тутакси, не се чу никакъв звук на двигател, който постепенно заглъхва. Фаровете обаче продължаваха да светят.

По същото време едно „Волво“ на трийсетина метра зад камиона спря и онемя.

В същия миг вятърът изчезна, не постепенно, а сякаш някакъв космически вентилатор бе спрял внезапно. Хиляди и хиляди листа престанаха да шумолят като по команда.

Замлъкна уличното движение, спряха да се полюляват дърветата. Музиката от бара секна в миг.

На Хари му се стори, че е оглушал напълно. С такава пълна тишина не се беше сблъсквал дори в затворени помещения, какво оставаше за обстановката на открито, където градският ритъм и безбройните природни шумове изпълняваха безконечната тонална симфония дори в сравнително тихите часове между полунощ и изгрева. Не чуваше дори дъха си, но после осъзна, че приносът му към извечната тишина е изцяло доброволен — промяната толкова го изуми, че той бе спрял да диша.