Драконови сълзи

Застиналите им изражения преминаваха от развеселеност през изумление и любопитство и обърканост върху лицето на управителя. Те обаче не реагираха на невероятния покой в нощта. Не го усещаха, защото бяха част от него. По-скоро гледаха над главите на Хари и Кони — там, където двамата стояха, след като Сами и кучето избягаха. Лицата им изразяваха реакциите им на прекъснатата улична сцена.

Кони вдигна ръка и помаха пред стъклото, право пред очите на зяпачите. Шестимата изобщо не реагираха.

— Не ни виждат — заключи Кони смаяно.

— Може би ни виждат изправени на тротоара в мига, когато всичко спря. Сигурно са замръзнали точно в този момент на възприятията и не са видели нищо оттогава.

Двамата едновременно погледнаха през рамо към потъналата в мъртвешки покой улица зад тях. Еднакво се страхуваха от неестествената тишина. Тик-так се бе появил отзад с изумителна ловкост в спалнята на Джеймс Ордегард и тогава платиха изненадата си с много болка. Сега още не се виждаше, макар и Хари да беше сигурен, че ще се появи.

Кони пак погледна вътре в бара и почука по стъклото. Звукът й се стори метален, не точно като почукване с кокалчетата на ръката по стъкло. Същата разлика както при разликата в гласовете.

Хората отвътре не трепнаха.

Според Хари те бяха попаднали в по-сигурен затвор, отколкото най-изолирания човек в най-дълбоката килия в най-полицейската държава в света. Като мухи в кехлибар, хванати в капан в безсмислен миг от живота им. Безпомощно увисналите им тела и блаженото състояние на съвършено неразбиране положението изглеждаха ужасно уязвими.

Хари го побиха студени тръпки от жалкото им положение, макар и те очевидно да не го съзнаваха. Разтри врата си, за да ги прогони.

— Ако все още ни виждат там, на тротоара — попита Кони, — какво ще се случи, когато всичко се раздвижи отново, а ние не сме на същото място?

— Сигурно според тях ще сме се изпарили пред очите им.

— Господи!

— Доста ще се стреснат, естествено.

Кони извърна поглед от прозореца и застана с лице срещу Хари. Челото й беше набръчкано от тревога. В тъмните й очи се четеше призрачност, а мрачният й глас не съответстваше на тембъра и тона.

— Хари, това копеле не е от категорията на ловките мошеници, които избиват лъжици с поглед и гадаят бъдещето по заведенията в Лас Вегас.

— Знаем, че притежава истинска сила.

— Сила ли?

— Хари, това е нещо повече от сила. Думата е прекалено слаба, чуваш ли ме?

— Да — увери я той с успокояващ тон.

— Само ако пожелае, той може да спре времето, да угаси двигателя на света, да блокира скоростната кутия, да направи гадорията, която сега гледаме. А то е… божия сила. Какви шансове имаме срещу такова нещо?

— Имаме.

— Какви? По какъв начин?

— Имаме — настоя упорито той.

— Така ли? Аз пък си мисля, че този тип може да ни размаже като бръмбари по всяко време и отлага, само защото му е приятно да измъчва насекомите.

— Това не са думи на тази Кони Гъливър, която познавам — каза Хари по-остро, отколкото бе възнамерявал.

— Може вече да не съм такава.

Кони пъхна палец в устата и отгриза нокътя.

Никога преди не я беше виждал да си гризе ноктите. Този признак на изнервеност го изненада не по-малко, отколкото ако беше избухнала в плач.

— Сигурно вълната е била прекалено голяма за мене, заля ме и аз загубих самообладание — горчиво отбеляза Кони.

Хари не можеше да повярва, че тя ще загуби самообладание при каквито и да било обстоятелства, дори при сегашните особени и страховити случки. Как можеше да загуби самообладание, когато цялата бе изтъкана от самообладание, представляваше петдесет килограма живо тегло от самообладание?

Кони отмести очи, огледа улицата, приближи до азалиите и ги бутна с една ръка, за да намери скритото куче.

— На пипане не са като листа. По-твърди са. Като че от картон.

Хари застана до нея, наведе се и погали кучето. Паузата го бе сковала също както хората в бара.

— Козината му е като от жички.

— Струва ми се, че искаше да ни каже нещо.

— И на мене. Сега.

— Защото явно знаеше, че нещо ще се случи, когато се напъха под храстите.

Хари си спомни мислите си в тоалетната в „Грийн Хаус“: „единственият признак, че не съм попаднал в капана на приказките, е липсата на говорещо животно.“

Странно, колко трудно е да разбиеш представите на човека за собствената му нормалност. След сто години фройдистка психоанализа хората бяха свикнали да мислят, че нормалността е крехко притежание и че всеки е потенциална жертва на неврози или психози поради тормоз, изоставеност или дори стреса на всекидневието. Ако бе видял случките от последните тринайсет часа на филм, нямаше да повярва. Щеше да е убеден, че главният герой — самият той — би се огънал под напора на толкова много свръхестествени събития и срещи, съчетани със силна физическа болка. И все пак беше тук — всички мускули и поне половината стави го боляха, но умът му беше бистър.