Драконови сълзи

После осъзна, че може би не е в състояние да прецени ума си. Колкото и невероятно да звучеше, не бе изключено вече да е овързан с каиши в психиатрия и с гума в устата, да не би да прехапе езика си в изблика на лудост. Притихналият, неподвижен свят може би беше само една халюцинация.

Много приятна мисъл, няма що.

Кони дръпна ръка от азалиите, но те не се върнаха в предишното си положение. Наложи се Хари да ги подреди така, че да закрият пак кучето.

Изправиха се и огледаха видимата част от Тихоокеанската магистрала, редиците фирми от две страни и тесните мътни пространства между сградите.

Светът представляваше огромен часовников механизъм със счупен ключ, скъсана пружина и ръждясали зъбни колела. Хари се помъчи да си внуши, че почва да свиква с особеното положение, но напразно. Ако наистина свикваше, откъде идваше студената пот по челото, под мишниците и надолу по гърба? Пълната тишина в нощта не успокояваше, защото зад привидното спокойствие се таеше натрупано насилие и внезапна смърт. С всяка несекунда ставаше все по-зловещо.

— Омагьосване — каза Хари.

— Какво?

— Като в приказките. Целият свят е омагьосан.

— А къде, по дяволите, е вещицата? Ето това искам да знам.

— Вещици има в приказките. А тук има магьосник, вещер.

Кони вече беснееше:

— Няма значение. Къде е той, по дяволите? Защо си играе с нас и още не се показва?

Хари погледна ръчния си часовник и се убеди, че червеният индикатор за секундите още не примигва и часът не се е променил — един и двайсет и девет.

— Всъщност дали се бави или не зависи от това как гледаш на времето. Вероятно може да се каже и че изобщо не се е забавил.

Кони също погледна часовника си — един и двайсет и девет.

— Добре, хайде да помислим. Или смяташ, че той чака да го потърсим?

Някъде в нощта се чу първият страничен звук, откакто настъпи Паузата. Смях. Ниският, стържещ смях на „голема“-скитник, който бе изгорял като лоена свещ в апартамента на Хари и после пак се появи да ги притиска в къщата на Ордегард.

Пак по навик посегнаха към револверите си. Сетне и двамата се сетиха колко безполезно е оръжието срещу такъв противник и отпуснаха ръце.

На юг от тях, на ъгъла на пресечката нагоре по хълма, от другата страна на улицата Тик-так се появи в познатата до болка външност на скитник. Разликата само беше в по-големите размери — над седем фута вместо шест и половина — и сплъстената коса и брада бяха по-дълги от последната им среща. Лъвска глава. Бичи врат. Масивни рамене. Невероятно широк гръден кош. Ръце като тенис ракети. Черният шлифер напомняше палатка.

— Защо ли толкова исках да го видя? — промърмори Кони.

Хари си бе задал същия въпрос наум.

Призрачно зловещият смях заглъхна. Тик-так слезе от отсрещния тротоар и се запъти по диагонал право към тях.

— Какъв е планът? — попита Кони.

— Какъв план?

— Винаги трябва да има план, по дяволите.

Наистина, Хари с изненада установи, че само са чакали „голема“, без да помислят как ще действат. От толкова години двамата работеха като полицаи, бяха добър екип и знаеха как да реагират на всякаква ситуация, практически на всяка заплаха. Обикновено не обсъждаха стратегията си — просто действаха инстинктивно, всеки беше убеден, че другият също ще предприеме правилен ход. В редките случаи, когато се налагаше да обсъдят план за действие, бяха достатъчни няколко кратки изречения, разговор между партньори, които се разбират от половин дума. Но изправени пред почти неуязвимия противник от безкръвна пръст, камъчета, червеи и бог знае още какво, пред жестокия и безмилостен побойник, само един от безкрайната армия, която истинският им враг можеше да създаде, инстинктът и мислите им се объркаха, можеха да стоят парализирани и да чакат идването му.

„Да бягаме!“ — помисли Хари и почти хукна, когато грамадният „голем“ спря по средата на улицата, на около петдесет крачки от тях.

Очите му сега бяха съвсем различни. Не просто блестящи, а изгарящи. Сини. Като нажежени газове. Подскачаха в очните кухини, хвърляха синкави отблясъци по скулите, от които брадата му приличаше на нишки син неон.

Тик-так разпери огромните си ръце и ги вдигна над главата като пророк от Стария завет, застанал на върха на планината пред последователите си отдолу, за да им предаде послания, дошли свише. Като че в огромния му шлифер се криеха каменни плочи със сто божи заповеди.

— След като светът се раздвижи отново, ще ви дам един час — заяви Тик-так. — Ще броя до петдесет, за да ви дам преднина. Ако оцелеете през този час, ще ви подаря живота и повече няма да ви измъчвам.

— Божичко! — прошепна Кони. — Той наистина е дете, измисля ужасни игри.

Това го правеше толкова опасен, колкото всеки друг социопат. Дори повече. Някои малки деца, които още не познават чувството на състрадание, могат да проявяват извънредно голяма жестокост.

Тик-так продължи: