Драконови сълзи

Кони тичаше колкото сили имаше, броеше наум и се мъчеше да поддържа бавния ритъм, с който поде Тик-так. Стигна до петдесет прекалено бързо и се усъмни, че са успели да се отдалечат и на половината от необходимото безопасно разстояние.

Ако бе продължила да брои, щеше да е стигнала до сто, когато се наложи да спрат. Облегнаха се на тухлен зид, за да поемат дъх.

Боляха я гърдите, сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Дъхът й беше горещ, като че беше гълтач на огън в цирка и издишаше подпалени бензинови пари. Гърлото я дращеше. Прасците и стегнатите мускули я боляха, а засиленото кръвообращение запулсира болезнено във всички цицини и синини, получени преди.

Хари изглеждаше още по-зле. Разбира се, нараняванията му бяха повече заради това, че бе срещал Тик-так повече от нея и бягаше от него по-отдавна.

Кони най-накрая успя да проговори:

— И сега какво?

Отначало Хари заговори на пресекулки:

— Какво… ще… кажеш… да… използваме… гранати?

— Гранати?

— Както Ордегард.

— Да, да, помня.

— Куршумите не помагат срещу „голема“…

— Забелязах — отсече Кони.

— … но ако успеем да го пръснем на парчета…

— Откъде ще намерим гранати? А? Да знаеш някой квартален магазин за взривни вещества?

— Може би от арсенала на Националната гвардия или нещо подобно.

— Бъди реалист, Хари.

— Защо? Да не би светът да е реален?

— Дори да пръснем някое от тези проклети същества, той просто ще загребе още пръст и ще направи друго.

— Но ще се забави.

— Може би две минути.

— Всяка минута има значение — възрази той. — Трябва да оцелеем само един час.

Кони го изгледа недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че според теб той ще изпълни обещанието си?

— Не е изключено — каза Хари и обърса лицето си с ръкав.

— Как ли не!

— Може — настоя Хари.

Кони се засрами от желанието си да му повярва.

Ослуша се в мрака. Нищо. Това не означаваше, че Тик-так не е някъде наблизо.

— Трябва да тръгваме — предложи тя.

— Накъде?

Кони се дръпна от зида, огледа се и откри, че са на паркинга до една банка. На двайсетина метра бе спряла кола до денонощния автомат за теглене на пари. Пред него стояха двама мъже под синкавото осветление на дежурната лампа.

Имаше нещо нередно в стойките им. Не само това, че бяха застинали като статуи. Нещо друго.

Кони тръгна през паркинга към странната композиция.

— Къде отиваш? — попита Хари.

— Да проверя това.

Инстинктът не я подведе. Паузата ги бе застигнала в момент на грабеж.

Единият човек бе използвал банковата си карта да изтегли триста долара. Беше към шейсетгодишен, с побелели коси и мустаци и застинало в страх лице. Шумолящите банкноти бяха почнали да се изсипват от процепа в ръката му, когато всичко бе спряло.

Престъпникът беше на около двайсет години — русо, хубаво момче. Беше с маратонки, джинси и пуловер. Не се отличаваше от всички момчета, които киснат на плажа по цяло лято и могат да се срещнат навсякъде из долната част на Лагуна, с леки сандали и отрязани крачоли на джинсите, слаби, с плосък корем, с махагонов тен и избелели от слънцето коси. Видът му сега или когато дойдеше лятото можеше да подскаже, че няма особени амбиции и най-големият му талант е мързелът, но в никакъв случай че има престъпни намерения. Дори в мига на грабежа бе запазил ангелското си изражение и жизнерадостната си усмивка. В дясната ръка държеше трийсет и два калибров пистолет и притискаше дулото в гърба на по-възрастния човек.

Кони ги обиколи и ги разгледа замислено.

— Какво правиш? — попита Хари.

— Трябва да се оправим с това.

— Нямаме време.

— Нали сме полицаи?

— Преследват ни, за Бога! — възкликна Хари.

— Кой друг ще попречи на света да не пропадне съвсем в ада, ако не ние?

— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Мислех, че си се заела с тази работа заради тръпката, за да докажеш нещо на себе си. Нали така говореше?

— А ти пък я работиш, за да запазиш реда, да защищаваш невинните?

Хари пое дълбоко дъх, сякаш да почне спор, но само въздъхна с досада. Не за пръв път през тези шест месеца тя го караше да реагира по такъв начин.

Кони смяташе, че е много сладък, когато се ядосва — приятна промяна от обичайното му равнодушие, досадно със своето постоянство. Всъщност тя дори харесваше вида му тази вечер — раздърпан и небръснат. Никога преди не го бе виждала така, не бе очаквала да го види така. Според нея Хари изглеждаше по-скоро твърд, отколкото мърляв, по-опасен, отколкото човек би помислил от външния му вид.

— Добре, добре — измърмори Хари и се приближи до сцената на грабежа с престъпника и жертвата. — Какво искаш да направиш?

— Да поправя някои неща.

— Може да е опасно.

— Имаш предвид различните скорости? Добре де, пеперудата не се разпадна.

Кони внимателно допря пръст до лицето на грабителя. Кожата му й се стори твърда, по-твърда, отколкото трябваше. Тя дръпна пръста си и на бузата му остана малка хлътнатина, която очевидно нямаше да изчезне до края на Паузата.

Кони се втренчи право в очите му и каза:

— Боклук.

Той не прояви никакви признаци, че усеща присъствието й. Кони бе невидима за него. Когато времето възобновеше обичайния си ход, той нямаше да знае, че тя е идвала до него.