Драконови сълзи

Кони дръпна ръката му, с която държеше оръжието. Тя се раздвижи, макар и малко сковано.

Кони действуваше търпеливо, защото се страхуваше, че времето всеки миг може да продължи хода си напред, оживелият престъпник ще се сепне и неволно ще натисне спусъка. Така той можеше да застреля възрастния човек, дори и да бе имал намерение само да го сплаши.

Когато дулото на пистолета вече не се притискаше в гърба на жертвата, Кони бавно го бутна наляво, за да го насочи някъде в пространството.

Хари предпазливо разтвори пръстите на нападателя.

— Като че сме деца и си играем с кукли с човешки размери.

Пистолетът увисна във въздуха, точно където преди го бе държала ръката на престъпника.

Кони усети, че оръжието се движи по-лесно, отколкото човека, въпреки че и то се съпротивляваше. Занесе го при човека пред автомата, пъхна го в дясната му ръка и обви пръстите му около дръжката. След края на Паузата щеше да намери пистолет в ръката си и да се чуди откъде се е взел, като само преди секунда не е държал нищо. Взе от автомата пачката банкноти и я сложи в лявата му ръка.

— Сега разбирам как десетачката се озова необяснимо в ръката ми, след като я бях дала на скитника — каза Кони.

Хари тревожно се огледа в мрака.

— И как намерих четирите куршума, които бях изстрелял в него, в джоба на ризата ми.

— Главата на религиозната статуетка от иконостаса на Рики Естефан — намръщи се Кони. — Става ти страшно, като си помислиш, че сме били като тези хора, замръзнали във времето, а онова копеле си е играло с нас.

— Свърши ли?

— Още не. Хайде, помогни ми да го обърнем с гръб към автомата.

Двамата го завъртяха на сто и осемдесет градуса като градинска мраморна статуя. Когато свършиха, човекът не само държеше пистолета, но и го беше насочил срещу престъпника.

Пренаредиха случката като сценографи в музеи с изключително реалистични восъчни фигури и й придадоха нов драматизъм.

— Добре, сега да се махаме оттук — подкани я Хари и се запъти към паркинга на банката.

Кони се поколеба, загледана във фигурите, които наредиха.

Хари се обърна, видя, че тя не помръдва и се върна при нея.

— Сега пък какво има?

Тя тръсна глава и отсече:

— Така е прекалено опасно.

— Нали пистолетът е в ръцете на добрия?

— Да, но той страшно ще се изненада. Може да го изпусне, престъпникът най-вероятно ще го грабне и пак стигаме до изходната позиция.

Хари изглеждаше отчаян.

— Забрави ли онзи мръсен, откачен, обезобразен господин с черния шлифер?

— Не го чувам наоколо.

— Кони, за Бога, той може да спре времето и за нас, после най-спокойно да ни намери и чак тогава пак да ни включи в играта. Затова няма да го чуеш, докато не ти откъсне носа и те попита нямаш ли нужда от кърпичка.

— Ако ще играе нечестно…

— Нечестно ли? А защо не? — настоя Хари мрачно, макар и само преди две минути самият той твърдеше, че има шанс Тик-так да удържи на обещанието си и да играе честно. — Той да не е майка Тереза!

— … тогава няма значение дали ще си свършим работата докрай или ще бягаме. И в двата случая ще ни хване.

Ключовете от колата на побелелия мъж бяха на таблото. Кони ги извади и отвори багажника. Капакът не отскочи както обикновено. Трябваше да го повдигне като капак на ковчег.

— Това трябва да се опише в рапорт — напомни й Хари.

— Така ли? Значи ти ще свършиш тая работа.

Той примигна.

Хари грабна нападателя под мишниците, а Кони го хвана за краката. Отнесоха го до колата и внимателно го пуснаха в багажника. Тялото им се стори малко по-тежко, отколкото би било в реалното време. Кони се помъчи да тръшне капака, но в променената действителност не й достигна сила и се наложи да увисне върху капака, за да щракне ключалката.

След края на Паузата, когато времето почнеше да тече отново, нападателят щеше да се озове в багажник без никакъв спомен как е стигнал дотам. Само за миг щеше да се е превърнал от престъпник в затворник.

— Май сега разбирам как три пъти се озовах на един и същи стол в градината на Ордегард с дулото на револвера в устата — каза Хари.

— Изваждал те е от реалното време и те е връщал на стола.

— Да. Детски шегички.

Кони се замисли дали по същия начин са се озовали змиите и паяците в кухнята на Рики Естефан. Дали по време на предишна Пауза Тик-так ги бе събрал от магазини за животни, лаборатории или дори от гнездата им и после ги бе занесъл в къщата му? И дали е пуснал пак времето — поне за Рики — за да го изненада с внезапното нашествие?

Кони се отдалечи от колата, тръгна през паркинга, спря и се ослуша в неестествената нощ.

Сякаш изведнъж бе умряло всичко — от вятъра до хората. Планетата се беше превърнала в гробище, където тревата, цветята, дърветата и оплаквачите бяха направени от същия гранит като надгробните плочи.