Драконови сълзи

През последните години от време на време мислеше да зареже полицейската работа и да се премести в евтина къщурка на най-затънтеното място. Водеше спартански живот и затова бе натрупала значителни спестявания. Можеше да живее като пустинен плъх и парите щяха да й стигнат задълго. Голите, безлюдни пространства с пясък, храсталаци и скали й се струваха много по-привлекателни от съвременната цивилизация.

Но Паузата беше съвсем различна от спокойствието на обления със слънце пустинен пейзаж, където животът все пак е част от реда в природата и цивилизацията, колкото и да беше нездрава, съществуваше някъде зад хоризонта. Само след около десет неминути тишина и неподвижност като в смъртта, Кони закопня за лекомислената глупост на човешкия цирк. Човешкият род имаше склонност към лъжата, измамата, завистта, невежеството, самосъжалението, самочувствието и утопичните представи, които винаги водеха до масови убийства, но докато не се унищожеше само, ако изобщо се стигнеше дотам, той имаше потенциални възможности да се облагороди, да поеме отговорност за своите действия и да се превърне в добър стопанин на земята.

Надеждата. За пръв път през живота си Кони Гъливър повярва, че надеждата сама по себе си е причина да живееш и да търпиш цивилизацията такава, каквато е.

Но докато съществуваше, Тик-так слагаше край на надеждата.

— Мразя този мръсник както никого досега не съм мразила — възкликна тя. — Искам да го пипнем. Толкова ми се иска да го довършим, че едва се сдържам.

— За да го пипнем, първо трябва да оцелеем — напомни й Хари.

— Да вървим тогава.

3

Отначало им се струваше, че е най-разумно да се движат в застиналия свят. Спазеше ли Тик-так обещанието си да използва само очите, ушите и ума си, за да ги проследи, безопасността им се увеличаваше право пропорционално на разстоянието между него и тях.

Докато тичаха из самотните улици, Хари подозираше, че никак не са малки шансовете онзи психопат да удържи на обещанието си да ги търси само с обикновените си сетива и да ги пусне на свобода, ако не успее да ги хване за един час реално време. В края на краищата копелето явно беше незряло, въпреки невероятните си способности, беше дете, което си играе, а понякога децата възприемат игрите си по-сериозно от истинския живот.

Разбира се, след като ги освободеше и часовниците почнеха да тиктакат отново, часът пак щеше да е един и двайсет и девет сутринта. До изгрева щяха да остават пет часа. Дори и да играеше криеницата строго според правилата, Тик-так нямаше да се откаже от намерението си да ги убие на зазоряване. Оцеляването по време на Паузата само щеше да им даде минимална възможност да го открият и унищожат, след като времето възобнови своя ход.

Ако пък Тик-так нарушеше обещанието си и ги проследеше с някакво шесто чувство, пак най-разумно беше да се движат. Може би им бе лепнал психически етикети, както Хари предположи преди. Тогава с измамата щеше да ги намери навсякъде. Като се движеха, поне бяха в безопасност, докато не ги залови или не предугади следващия им ход и ги причака.

Тичаха от една улица в алея и после на друга улица, през дворове, между притихнали къщи, прескачаха огради, прекосиха училищна площадка за игра. Стъпките им отекваха с металически звук. Сенките стояха неподвижно като че бяха от желязо. Неоновите светлини излъчваха равномерно както никога преди и очертаваха неподвижни дъги по тротоара. Минаха покрай мъж в палто от туид с кучето си — сковани като бронзови статуи.

Хукнаха по тесен поток от извилата се по-рано буря. Водата бе замръзнала от спирането на времето, но не беше като лед — беше по-прозрачна от лед, по тъмната й повърхност се отразяваха нощните светлини, хвърляше сребристи отблясъци и нямаше следа от ледени кристалчета. Повърхността също не беше гладка като на замръзнал поток, а набраздена от вълнички. Там, където водата бе текла върху камъни, във въздуха висяха неподвижни блестящи капки като изящни стъклени висулки и украшения.

Наистина беше за предпочитане да се движат, но скоро бягството щеше да им създаде немалко неприятности. Бяха уморени и изтръпнали от болка още преди да хукнат. Всяка стъпка засилваше мъките им в геометрична прогресия.

Струваше им се, че тичането във вкаменения свят не е по-трудно, отколкото в обикновения, но Хари забеляза, че около тях не се създава въздушно течение. Въздухът се отдръпваше като разрязан с нож, но не се завихряше. Това означаваше, че обективно той беше по-гъст, отколкото изглеждаше. Сигурно реалната им скорост беше много по-малка и движението им струваше значително повече усилия.

Освен това кафето, конякът и сандвичът се бунтуваха в стомаха на Хари. Мъчеха го киселини от несмляната храна.