Драконови сълзи

На Лайън и Гъливър можеше да им се струва, че времето е спряло, но нещата бяха по-сложни. Чрез необикновената си воля, почти като намисляне на пожелание преди да духне свещичките в тортата за рождения ден, Брайън бе променил самата природа на времето. Ако то можеше да се оприличи на непресъхваща река с предсказуемо течение, Брайън тогава го превръщаше в многобройни поточета, големи застинали езера и гейзери с разнообразно течение. Сега околният свят бе потопен в едно от езерата, където времето напредваше толкова бавно, че сякаш бе спряло. Двете ченгета обаче по негова воля взаимодействаха с новата действителност почти като със старата, само с някои незначителни промени в повечето закони на материята, енергията, движението и силата.

— Четирийсет… четирийсет и едно…

Като пожелание на рожден ден или при падаща звезда, като молба към кръстница вълшебница, като пожелание, направено с всички сили Брайън бе създал съвършена площадка за вълнуваща игра на криеница. Ами ако поискаше да изкриви цялата вселена, за да си направи играчка?

Разбираше се, че в него живеят двама души, съвсем различни по характер. От една страна, беше Ставащ бог, екзалтиран, с безкрайно могъщество и отговорности. От друга страна, беше безразсъдно и егоистично дете — жестоко и горделиво.

Смяташе, че в това отношение си прилича с целия човешки род, само дето при него тази черта беше още по-ярко изявена.

— Четирийсет и пет…

Всъщност вярваше, че е бил избран тъкмо поради характера си като дете. Егоизмът и гордостта бяха само отражения на „аз“-а, а никой не може да се превърне в могъщ творец без силен „аз“. Изискваше се известно безразсъдство при изследването на границите на собствените творчески възможности. Способността да поемаш риска, без да те е грижа за последиците, можеше да освободи духа и да се превърне в добродетел. И тъй като трябваше да се превърне в бог, който да накаже човечеството, защото то омърсява земята, жестокостта бе неотменна част от Ставането. Способността му да си остане дете, да не изразходва творческата си енергия в безсмислено умножаване на стадото, го правеше съвършения кандидат за божественост.

— Четирийсет и девет… петдесет!

За известно време щеше да спазва обещанието да ги търси само с обикновените човешки сетива. Щеше да е забавно предизвикателство. Освен това нямаше да е лошо да изпита лично страшните ограничения на тяхното битие — не за да им съчувства, защото те не заслужаваха съчувствие, а при сравнението да се порадва още повече на необикновените си способности.

В тялото на огромния скитник Брайън тръгна по улицата в грамадния увеселителен парк, в какъвто се бе превърнал онемелият, замрял свят.

— Идвам — подвикна той, — все ми е едно дали сте готови.

2

Паузата бе спряла една борова шишарка в мига на падането и сега тя висеше като коледно украшение на конец. Котка в оранжево и бяло бе застинала във въздуха по средата на скок от един клон на съседната стена. Предните лапи стояха разперени, задните бяха разтворени назад. От съседен комин се извиваше неподвижна струйка дим.

Двамата бягаха с всички сили. Сърцето на парализирания град бе спряло да бие. Кони тичаше, но не вярваше, че ще се спасят. Въпреки всичко трескаво обмисляше и отхвърляше един след друг планове да се изплъзнат от Тик-так за един час. Под твърдата обвивка на цинизма, който бе развивала толкова дълго, както всеки нещастен глупак на този свят, тя очевидно бе запазила съкровената надежда, че е различна от останалите и ще живее вечно.

Сигурно трябваше да се ядоса на себе си при мисълта, че може да е запазила такава глупава, животинска вяра в собственото безсмъртие. Но Кони я прие. Надеждата може би беше измамна увереност, но нямаше изгледи ужасното им положение да се усложни още повече от малко положителни мисли.

Само за една вечер бе научила много неща за себе си. Би било жалко да не поживее по-дълго, за да подобри живота си с новите открития.

Колкото и трескаво да мислеше, сещаше се само за жалки планове. Без да забавя крачка, между все по-накъсаното неравномерно дишане, Кони предложи да сменят непрекъснато улиците, да завиват в разни посоки с бледата надежда, че е по-трудно да се намери виеща се следа. Тя поведе надолу по склона, защото така щяха да се отдалечат повече, отколкото ако се изкачваха.

Неподвижните жители на Лагуна Бийч изобщо не забелязваха, че двамата тичат, за да спасят живота си. Омагьосаните хора нямаше да се събудят от никакви писъци или да им помогнат, ако скитникът ги намереше.

Сега разбра защо съседите на Рики Естефан не са чули гръмотевичната поява на „голема“ през пода на антрето и последвалия побой. Тик-так бе спрял времето навсякъде, с изключение на къщата на Рики. Мъченията и убийството са били извършени със садистично спокойствие, докато за всички останали времето е било спряло. По същия начин, когато Тик-так ги изненада в къщата на Ордегард и хвърли Кони през стъклената врата към балкона на спалнята, съседите не реагираха на трясъка и изстрелите, защото целият сблъсък бе протекъл в навремето, в странично измерение.