Драконови сълзи

Изчезна не само звукът, замря също всякакво движение в нощта. Не само камионът и „Волвото“ бяха застинали. Дърветата по тротоара и храстите пред „Грийн хаус“ също сякаш бяха замръзнали. Листата не само не шумоляха, те изобщо не помръдваха. Да бяха изваяни от камък, пак биха изглеждали по-раздвижени. Преди малко над прозорците на „Грийн Хаус“ фестонираният платнен навес шумолеше на вятъра, а сега беше застинал в движение, сякаш направен от метал. Отсреща мигаща неонова реклама във формата на стрела стоеше неподвижно в едно положение.

— Хари? — извика Кони.

Той се сепна, както би сторил от всеки звук, с изключение на приглушеното биене на собственото му сърце.

Забеляза объркването и тревогата си, отразени в нейното лице.

Тя се приближи до него и попита:

— Какво става?

Освен че трепереше нехарактерно, гласът й беше смътно различен от преди — с равен тон и малко по-неизразителен.

— Да пукна, ако знам — отвърна той.

Гласът му звучеше също като нейния. Сякаш излизаше от някакво механично устройство за възпроизвеждане на човешката реч — изключително хитроумно, но не съвършено.

— Сигурно той го прави — каза Кони.

— Само не знам как — съгласи се Хари.

— Тик-так.

— Да.

— По дяволите, това е лудост.

— Не споря.

Кони посегна да издърпа револвера си, после пак го пусна в кобура. Сцената беше обгърната със зловеща атмосфера — очакване, изпълнено със страх. Но поне засега нямаше срещу какво да стреля.

— Къде е този тип? — зачуди се Кони.

— Имам предчувствие, че ще се появи.

— Няма спор — съгласи се тя и посочи към камиона на пътна помощ на шосето. — Божичко… погледни!

Отначало Хари помисли, че тя се изненадва от неподвижността на камиона, както на всичко останало, но после разбра какво е предизвикало още по-голямо учудване. Температурата на въздуха беше достатъчно ниска, за да се сгъстят изгорелите газове на колите (но не и дъха им), От ауспуха на камиона се извиваха димни струйки, но те нито се разпръскваха, нито се изпаряваха. Хари мярна още един едва забележим сиво-бял дух зад по-отдалеченото „Волво“.

След като вече разбра какво може да очаква, Хари се огледа за още чудеса и почна да й ги показва. Вятърът бе понесъл леки отпадъци — обвивки от дъвки и бонбони, пръчица от близалка, изсъхнали кафяви листа, заплетен червен конец — и макар вече да нямаше какво да ги поддържа във въздуха, те висяха над земята. Сякаш въздухът се бе превърнал изведнъж в прозрачен кристал и ги беше сковал завинаги. Само на една ръка разстояние над главата му висяха неподвижни две зимни пеперуди, бели като снежинки. Меките им перлени криле блестяха на светлината на уличната лампа.

Кони почука по часовника си и го показа на Хари. Беше марка „Таймекс“ с класическа форма — кръгъл и със стрелки. Имаше и допълнителна червена секундна стрелка. Бе спрял на един часа двайсет и девет минути и шестнайсет секунди.

Хари провери своя цифров часовник. Той също показваше един и двайсет и девет. Мигащата светлинка, която отброяваше секундите, сега светеше непрекъснато.

— Времето… — Кони не успя да довърши изречението, огледа смаяно притихналата улица, преглътна мъчително и накрая намери сили да продължи. — Времето е спряло… просто е спряло. Така ли?

— Я повтори?

— Май е спряло за останалия свят, но не и за нас.

— Времето не… не може… да спре ей така.

— Тогава какво е това?

Никога не беше обичал особено физиката. Макар и да изпитваше известна слабост към природните науки поради непрестанния им стремеж към ред във вселената, Хари не беше достатъчно осведомен за тях във времето, когато науката беше всепризнат повелител. Все пак помнеше достатъчно от уроците в училище, беше гледал немалко образователни програми и чел доста научнопопулярни бестселъри, за да съобрази, че изводът на Кони не обяснява редица неща, които им се случваха.

Така например, ако времето беше спряло, защо двамата още бяха в съзнание? Как можеха да възприемат явлението? Защо не бяха замръзнали в движение като увисналите във въздуха боклуци или пеперуди?

— Не — възрази Хари с несигурен глас, — не е така просто. Ако времето е спряло, нищо не би се движило, нали така? Дори елементарните частици. А без движение на елементарните частици… на молекулите на въздуха… искам да кажа, няма ли молекулите на въздуха да станат като от желязо? Как тогава дишаме?

Като реакция и двамата дълбоко и с радост поеха дъх. Въздухът имаше лек химически привкус, малко особен като тембъра на гласовете им, но все пак явно можеше да поддържа живота.

— Също и светлината — продължи Хари. — Светлинните вълни биха спрели да се движат. И тогава не бихме виждали нищо в мрака.