Драконови сълзи

Всъщност Сами като че беше по-опасен. Уличният живот и причините, които го бяха довели до него, го бяха съсипали беше не просто слаб, а измършавял, подарените от Армията на спасението дрехи висяха свободно, костите му сякаш тракаха, като ходеше, но това не означаваше, че е немощен. Сами потръпваше от прилив на енергия. Клепачите на широко разтворените очи сякаш бяха потънали назад. Лицето му беше изопнато, устните непрекъснато се мърдаха и оголваха лошите му зъби. Сигурно искаше да се усмихва предразполагащо, но вместо това плашеше.

— Аз му казвам човека с плъховете, той самият не се нарича така. Никога не съм го чувал да се нарича някак. Не зная откъде се е пръкнал, къде крие кораба си, просто изведнъж се появява, хоп, и пристига, това садистично копеле, гаден мръсник…

Сами изглеждаше слаб, но напомняше на роботен механизъм, който е презареден, схемите му са прегрели и всеки момент ще гръмне, ще се разпадне на зъбни колела, пружини и пневматични тръби и те ще се изстрелят като смъртоносни снаряди из целия квартал. Не беше изключено да има нож, ножове или дори пистолет. Хари беше виждал треперещи човечета, които сякаш само да ги духнеш и ще паднат, а после се оказва, че са се надрусали с наркотик, който превръща котетата в тигри, и можаха да ги укротят трима яки мъжаги.

— … разбирате ли, не ми пука дали ще ме убие, само ще се отърва. Просто ще се напия и ще го оставя да ме убие, няма и да усетя какво прави с мене — бъбреше Сами и се приближаваше все по-плътно до тях, проследяваше всяка тяхна стъпка ту наляво, ту надясно, набираше се с всички сили. — Но тези вечер, както вече здравата се бях натряскал и смучех втората двулитровка, изведнъж се сетих кой трябва да е човекът с плъховете, по-точно какво е той — извънземен!

— Извънземен — каза Кони с отвращение. — На тия тиквеници само извънземни им се привиждат. Махай се оттук, глупако, или кълна се в Бога, ще те…

— Не, не, изслушайте ме. Винаги сме знаели, че те ще дойдат, нали? Винаги сме знаели и ето, те са тук. Дойдоха първо при мене и ако не предупредя света, всички ще загинат.

Хари сграбчи Сами за ръката и се помъчи да го отстрани от пътя им, но вече се опасяваше за Кони не по-малко, отколкото за скитника. Ако Сами приличаше на пренавит часовников механизъм, който всеки момент ще се скъса, то Кони беше като цяла атомна централа на ръба на аварията. Тя беснееше, че скитникът ги бави по пътя към Нанси Кан, полицейската художничка, защото мъчително усещаше как зората напира от изток. Хари също се дразнеше от Сами, но за разлика от Кони, нямаше намерение да го удря с коляно в слабините или да го блъсне във витрината на някой от съседните ресторанти.

— … не искам да поема отговорността за това, че извънземните ще изтребят целия свят. И без това достатъчно тежи на съвестта ми, не мога да понеса мисълта, че ще съм отговорен, колко хора досега съм подвел…

Ако Кони удареше скитника, никога нямаше да стигнат до Нанси Кан и да се опитат да открият Тик-так. Щяха да се вържат тук най-малко за един час, докато арестуват Сами, като се стараят да не се задушат от вонята му и да не се стигне до полицейски методи на усмиряване (няколко от клиентите на бара бяха долепили лица на стъклото). Щяха да изгубят ценни минути.

Сами сграбчи Кони за ръкава.

— Изслушай ме, жено, само ме изслушай!

Кони се дръпна рязко и сви юмрук.

— Не! — извика Хари.

Тя с мъка се овладя миг преди да нанесе удара.

От устата на Сами хвърчаха слюнки, докато бъбреше неспирно:

— … даде ми трийсет и шест часа да живея, човекът с плъховете, но сега остават двайсет и четири, ако не и по-малко…

Хари се помъчи да задържи Кони с една ръка, защото тя пак посегна да удари Сами, а с другата отстрани скитника. Тогава кучето се хвърли върху него. То се умилкваше задъхано и въртеше опашка. Хари се отдръпна, отърси се и кучето падна пак на тротоара на четири крака.

Сами дърдореше трескаво, вкопчен с две ръце в ръкава на Хари. Молеше се да привлече вниманието му, сякаш не забелязваше, че Хари вече се е заслушал.

— … очите му са като на змия, зелени и ужасни, ужасни. Казва, че ми остава да живея още трийсет и шест часа, тик-так, тик-так…

Хари потръпна от ужас и изненада при последните думи. Изведнъж му се стори, че океанският бриз застудя.

Сепната, Кони се отказа от намерението си да удари Сами.

— Чакай, чакай, какво каза?

— Извънземни! Извънземни! — разкрещя се Сами ядосано. — Хич не ме слушаш, дяволите да те вземат.

— Това за извънземните наистина не го слушам — заяви Кони. Кучето скочи върху нея.

Тя го потупа по главата и го отдалечи.

— Хари, тоя каза ли онова, което мисля, че чух?

— Аз също съм гражданин на тази държава — изпищя Сами. Потребността да даде показания беше достигнала до отчаяна решителност. — И аз имам право да ме изслушат.

— Тик-так — повтори Хари.

— Точно така — потвърди Сами. Дърпаше ръкава на Хари толкова силно, сякаш искаше да го откъсне. — „Тик-так, тик-так, времето тече, утре на зазоряване ще си мъртъв, Сами.“ А после направо пред очите ти се разпада на купчина плъхове.