Драконови сълзи

— Да. Но емоционалното му развитие е изоставало. Възрастният е бил само черупка, маскарад. Затова винаги пътуваше с голям антураж като собствен детски клуб, ядеше главно сандвичи с пържени банани и фъстъчено масло — детска храна — и наемаше цели увеселителни паркове, когато искаше да се позабавлява. Затова не можеше да не позволи на хора като полковник Паркър да се възползуват от него.

Възрастни. Деца. Изоставане в развитието. Психопати. Слава. Вълшебства. Приказки. Изоставане в развитието. Чудовища. Маскарад.

Хари вдигна глава, умът му работеше трескаво.

Кони продължаваше да говори, но гласът й сякаш долиташе отдалече:

— … затова краят на живота на Елвис показва колко капани…

Психично обременено дете. Очаровано от чудовища. С вълшебна сила. Изоставаме в развитието. Прилича на възрастен, но това е само маскарад.

— … колко лесно можеш да изгубиш свободата си и никога да не си я възвърнеш…

Хари остави сандвича.

— Господи, мисля, че се сещам кой е Тик-так.

— Кой?

— Чакай. Нека помисля още малко.

От масата до оркестъра долетя остър пиянски смях. Двама мъже, прехвърлили петдесетте, с богаташки вид и две руси момичета по на двайсетина години. Мъчеха се да преживеят собствената си приказка. Застаряващите мъже мечтаеха за съвършен секс и за завистта на останалите мъже, момичетата мечтаеха да ги пуснат през златната врата с благословеното си незнание, че фантазиите им са банални, скучни и безвкусни.

Хари разтърка очи и се помъчи да сложи в ред мислите си.

— Не забеляза ли нещо детинско в него?

— В Тик-так ли? В тоя вол?

— Това е неговият „голем“. Говоря ти за истинския Тик-так, за този, който прави „големите“. За него това е игра. Играе си с мене както палавите момчета откъсват крилете на мухата и я гледат как се мъчи да литне или пък измъчват бръмбари с клечка кибрит. Крайният срок е на зазоряване, часът за атака — детинско, като че е на игрище и се забавлява.

Спомни си още от това, което Тик-так говореше в спалнята на апартамента му, точно преди да избухне пожарът: „Вие хората сте много забавна играчка… голям герой… въобразяваш си, че можеш да застреляш, когото си поискаш, да блъскаш когото ти хрумне…“

Да блъскаш когото ти хрумне…

— Хари?

Той примигна и трепна.

— Някои социопати са били тормозени като деца. А други просто се раждат такива.

— Имат нещо объркано в гените — съгласи се Кони.

— Да предположим, че Тик-так се е родил лош.

— В никакъв случай не е бил ангелче.

— Да предположим също, че невероятните му способности не се дължат на странен лабораторен експеримент. Може би причината е пак объркване на гените. Ако силата му е вродена, тя го е отделила от останалите както славата е отделила Пресли и той не се е научил как да порасне, не е изпитал такава потребност. Дълбоко в сърцето си е все още дете. Играе детски игри. Зли детски игри.

Хари си спомни огромния скитник, изправен в спалнята му с почервеняло от гняв лице, който крещеше: „Чу ли ме, герой такъв, чу ли ме, чу ли ме, чу ли ме, ЧУ ЛИ МЕ, ЧУ ЛИ МЕ…?“ Поведението му изглеждаше ужасно заради размерите и силата на скитника, но сега, като се връщаше назад, Хари разбираше, че в думите му има нещо като детско заклинание.

Кони се наведе през масата и помаха с ръка пред лицето му.

— Не се вцепенявай, Хари. Чакам откровението. Кой е Тик-так? Да не би да смяташ, че наистина е дете? Не ми казвай, че търсим ученик, за Бога! Или пък ученичка!

— Не. По-голям е. Млад е, но не е ученик.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото го видях.

Да блъскаш когото ти хрумне…

Разказа на Кони за младия човек, който се промуши под кордона около ресторанта, прекоси тротоара и се доближи до разбитата витрина, където Ордегард бе стрелял. Маратонки, джинси, тениска с надпис на бирата „Тикейт“.

— Зяпаше вътре, очарован от кръвта, от труповете. В него имаше нещо зловещо… погледът му беше отнесен… и облизваше устните си сякаш… сякаш, не, не знам, сякаш в кръвта и труповете имаше нещо еротично. Не ми обърна никакво внимание, когато му казах да се дръпне зад бариерата, вероятно дори не ме чу… като че беше изпаднал в транс… облизваше устни.

Хари грабна чашата и допи коняка на една глътка.

— Разбра ли името му? — попита Кони.

— Не. Издъних се. Не се справих както трябва.

В паметта му изплува как сграбчи момчето и го блъсна назад от тротоара, може би го бе ударил, но не беше сигурен, може би беше забил коляно в слабините му, беше извил ръцете му и го беше натиснал надолу, за да го изблъска зад въжето.

— След това ми стана неприятно — обясни Хари, — бях отвратен от себе си. Не можех да повярвам, че съм способен на такава грубост. Сигурно още съм бил под въздействието на случката на тавана, Ордегард едва не ме очисти и когато видях как момчето се опива от кръвта, реагирах като… като…

— Като мене — довърши Кони и се зае със сандвича.

— Да. Като тебе.

Не му се ядеше повече, но Хари отхапа от сандвича, защото може би щеше да има нужда от повече енергия.

— Все пак не разбирам откъде си сигурен, че онова момче е Тик-так — поне Кони.

— Зная, че е той.

— Само защото е бил малко особен…

— Не само това.

— Предчувствие ли?